Приказките са онези магически светове, които ни спасяват от ежедневието. В тях всичко е възможно, доброто всеки път  побеждава, мечтите винаги се сбъдват и всяко премеждие завършва щастливо. Всички ние имаме своите приказни светове и ключът към тях лежи в сбъдването на някоя красива мечта. А мечтите на хората са различни! Толкова различни, колкото са различни и житейските им пътища, и опитът им, и характерите. Всички ние сме като отделни планети, които биха загинали от студ и самота, ако не се докосваха и свързваха помежду си. 

Филмът на Николай Василев ни среща с една такава човешка галактика. В нея отделните човешки вселени са се съединили в реалност, в която всички намират утеха, общност и подкрепа. Те изграждат заедно общия си дом, грижат се един за друг, подкрепят се. Градят семейството, което никога преди това не са имали. Защото нали това е то семейството - дом, закрила, подкрепа, обич. 

Днес сме свикнали да бъдем подозрителни, да търсим умисъл, интерес, далавера във всичко. Бихме могли да си кажем - ето, тези беззащитни младежи са експлоатирани, използвани като безплатни работници. Но нали всички ние работим и се опитваме да допринесем за благополучието на семействата си, да се грижим за нуждите си и за дома си. Тези младежи определено са едно семейство. И човекът, който ги приютява и се опитва да им даде шанс да оцелеят и да се научат да се грижат за себе си, техният "чичо Христо", той също е част от това семейство, с тях и до тях всеки ден. Благодарение на него, те все пак имат дом и нещо свое в един враждебен свят, в който още от раждането си са лишени от толкова много неща! Благодарение на него, те все пак успяват да вървят към мечтите си. 

Казват, че сме толкова големи, колкото са големи мечтите ни. 

Но има ли мерило за мечтите, универсално за всички? И има ли мерило за хората, което да ги подрежда в класация колко големи са? Докато гледам филмът на Николай Василев, си мисля че големи ни прави смелостта, силата изобщо да имаме мечти, особено в ситуации, в които дори и оцеляването ни е под въпрос. Да гледаме отвъд настоящото си битие дори и когато сме потопени в света на мизерията. Мисля си колко много начини на живот има, нива на живот, бих казала - едни светове, например, за които градският човек си мисли, че не съществуват, се оказват напълно реални. И си мисля също, че хората имат сходни потребности, нужди и желания, независимо от това дали живеят в бивша ветеринарна лечебница с обзавеждане събрано от сметището, или обитават суперлуксозно имение в някой богаташки квартал. Всички търсим мястото си в този странен, труден и така объркан свят. И когато някой намира своето, опитвайки се да помогне на други хора да живеят, да се надяват и да се стремят към мечтите си, това е наистина достойно за уважение. 

Филмът на Николай Василев заслужава да се види не само заради поводът да се замислим за всичко това и не само за да оценим нещата, които имаме, надниквайки в трудното ежедневие на хора в тежка ситуация. Той е интересно разказан и заснет изключително красиво от оператора Борислав Георгиев, който успява да открие неочаквана естетичност и в мизерията. Иска ми се да отбележа също колко много ми харесва начинът, по който режисьорът озаглавява филмите си - винаги многозначно, хем свързани буквално със сюжета, хем отиващи далеч отвъд него,  в полето на метафората и свободните интерпретации. 

Всички живеем своите приказки. Весели, тъжни, трагични, драматични - такива, каквито ни се случват, такива, каквито ги виждаме, такива, каквито мечтаем да са. Ще е хубаво ако успяваме да помагаме и на други хора да творят своите приказки. Ще е хубаво ако споделяме и преплитаме приказките си. Страхувам се, че все повече губим способността си за това. Страхувам се, че ставаме все по-цинични и отчуждени. И всеки пример за обратното ме радва и окуражава. Вижте този филм! Вижте тези хора!