Живеем във времена на невиждана до момента информационна война. Ако миналият век пропагандата е била оръжие за масово и насочено убеждение, то сега е свръх-оръжие за масова и насочена дезинформация. Интернет-пространството и социалните мрежи промениха правилата на играта. Съдържанието е толкова достъпно, толкова много и толкова лесно фалшифицируемо, че вместо да бъдем по-информирани, ние ставаме все по-изгубени в медийния поток. Още по-лошото е, че поради лесния достъп до информация, всеки си е наумил, че е едва ли не е експерт по всяка тема. Ставаме свидетели на повсеместната заблуда, че (дез)информираността е знание.



              Положението не е много по-цветущо на ниво живо общуване или както е във филма на Кристиян Петров с ироничното заглавие „Говорещи глави или хора на дълга или това определено не e пропаганда“, на ниво – площадно проповядване. Късометражната лента е съчетание между архивни кадри и пародиен скеч между двама улични проповедници, изиграни от Леонид Йовчев и Китодар Тодоров. Първият, проповядващ обективната и неизменна истина, а вторият – абсолютната относителност и липсата на истина. Две екстремни позиции, които всъщност си приличат и се самоотричат. Светът очевидно е в непрестанно движение – еволюционно, морално, научно, естетическо, а човешкото съзнание не може да се измъкне от субективната си матрица и да погледне обективно на нещата. От друга страна, ако всичко е относително, то поне това твърдение би следвало да е неизменно, което е противоречие в самото себе си.



              Всъщност тези аргументи сякаш нямат особено голямо значение за двамата герои на филма. Техният спор е по-скоро пространствен – кой има право да проповядва именно на конкретното място, на което случайността ги среща. Реториката им бързо придобива комично-вулгарни измерения и по един противоречив начин започваме да им симпатизираме, или по-скоро да ги съжаляваме, отколкото да им се дразним. Отвъд комичния елемент обаче филмът отправя критика и осмива онези, които си въобразяват, че разбират нещата повече от останалите, и които си позволяват да говорят и да убеждават хората в своите разбирания, без те да са особено задълбочени, просто защото сме прочели нещо в „нета“ и ни се е сторило важно.



              На филма трябва да му се признае смелият подход да представи темата си. Друг е въпросът колко добре се е получило от кинематографична гледна точка. Наративът разчита изцяло на актьорската игра. Нейна силна черта е, че репликите не са издекламирани с отчетливия и прекрасно артикулиран речитатив на театралното представление, а всички моменти на объркване, заекване, неблагозвучни паузи и замисляне са оставени, точно както би съответствало на една реч, под влиянието на афектите и чистото желание за обида и унижение на другия.



              Цитатите и архивните кадри в началото задават един, като че ли, по-сериозен тон и рефлективна атмосфера, свързана с масовата информационна промивка и манипулация на общественото мнение, които се извършват ежедневно, но това настроение е бързо изместено от небрежната музика, абсурдните диалози и нелепото поведение на двамата персонажи. Все пак можем да ги възприемем като един вид гротескови метафори за това как всъщност всички ние се перчим и джафкаме в социалните мрежи, но когато настане моментът за действителен конфликт сме готови да побегнем.