Минавайки прага на видимиото и обозримото, „Разговор с Ал“ на Димитър Стафидов ни кани да поразсъждаваме върху вечните въпроси за света и битието и най-вече за волята на човешкия дух, който е способен както да стигне до дълбините, така и да се издигне по върховете на едно по-осъзнато съществуване. Всичко е въпрос на избор.



Първите минути от филма разкриват еднообразното ежедневие на Дани чрез забързан, невротичен каданс от кадри. Героят е влязъл в капана на убиващата го рутина от повтарящи се до втръсване действия, които превръщат живота му в обикновено оцеляване. Всеки нов ден героят на Георги Шопов започва битка със самия него, от която изход няма. Изходът е да избяга от себе си. Но дали това бягство е решението за неудоволетворенността му? 



Според героят, той е заключен в нечия друга представа за света. Ето, че появата на бог, съвест или просто Ал изигран от Георги Налджиев, познат ни от „Далеч от времето“,  го кара да обърне поглед навътре към себе си. Правейки го се оказва, че голяма част от ограниченията си ги е поставил самият той, тъй като се е сблъскал с ограниченията на обществото. Но външната среда е просто добро оправдание да не поеме отговорност за собствената си съдба. Защото, както казва Ал:

Всеки един от нас живее, ръководейки се от собствения си мироглед. А мирогледът това е индивудален възглед за целостта на света, както и за мястото, което човекът има или трябва да има в този свят.

Вродени ли са ни началата на разума или са възникнали постепенно по пътя на опита ни със света, в който живеем? Дух ли сме или материя? Какво е Бог и съществува ли изобщо? Ако съществува, то къде е – в самите нас или в друга висша реалност? Това са само малка част от метафизичните въпроси, с които се занимава филмът на Д. Стафидов.



Люшкайки се между живота и смъртта, между логичното и абстрактното, „Разговор с Ал“ взима за отправна точка видимият, сетивен свят, преминава през отвъдсетивния, за да ни накара да си зададем екзистенциалните въпроси, каквито са тези за произхода и за смисъла, за целта на битието и най-вече за отговорността да поемеш избор.



Оказва се, че въпреки оковите на социума, въпреки нормите, които трябва да следваме, избор все пак има. Но да поемеш отговорност за своята съдба и да живееш по начина, по който ти намираш за правилен, е по-трудно отколкото да отлетиш към безкрая – далеч от отговорностите, далеч от правото да си ковач на собствената си съдба.

Въпреки кръговата си композиция, финалът на филма все пак остава отворен. Успява ли Дани да преосмисли решението си? Каква е решаващата крачка – надолу към пропастта или една крачка назад  - обратно към живота? Но тук възниква и друг въпрос? Ако героят на Георги Шопов все пак не обърне гръб на живота, ще се върне ли към стария неудоволетворяващ го начин на живот, или ще дръзне да се промени? Избор винаги има стига да се вслушаме, но не в общоприетите разбирания, а в Бога, който е в самите нас, който сме самите ние.