Човешкото съзнание притежава неподозирани сили да въздейства на реалността, която възприемаме. Някои състояния на психиката ни могат до такава степен да заредят мислите и опасенията ни с енергия, че те да заместят действителността, да започнат да се усещат като външни на нас, като случващи ни се, а не като идващи отвътре. Това е централната тема около, която се завърта сюжетът на късометражната анимация „Техническа проверка“ от режисьорката Злателина Цокова.



              Историята е семпла, макар и да придобива хиперболичен и кошмарен облик. Едно младо момиче бърза, за да си хване влака от Централна гара, София. Изпуска го и хваща следващия. Всичко изглежда в рамките на нормалното, докато влакът не се натъпква с множество други пътници. Тогава събитията се развихрят. За зрителите остава въпросът – кое се случва наистина и кое е плод на нейното въображение?



              Техническата проверка е извършена върху усещането за реалност, върху издръжливостта на човек спрямо социалното, но и екзистенциално напрежение. Това е тест за устойчивостта на младото съзнание, което тепърва ще се среща очи в очи със суровата и неуютна страна на живота. Тест за това дали момичето е готово да посрещне предизвикателствата на ежедневието и света само и дали може да се справи. Защото не е нужно да има реална физическа заплаха, за да усетим товара на битието, на изискванията към всеки един от нас, на очакващия и съдещ поглед на Другия. Такива са част от всекидневните изпитания за нашата психическа издръжливост.



              Филмът се развива като една засилваща се тревожност, която търси своето потвърждение във външния свят и разбира се, намира такова. Няма нищо по-естествено от това, да започнем да виждаме онези знаци, които вече предполагаме и дирим като доказателство, че сме прави или за да оправдаем неудоволствието и състоянието, в което се намираме. Страх, който продължава в тревожност, която се обръща в параноя и параноя, която започва да се трансформира в епизод на психоза. Така силните външни шумове от влаковата композиция потъват дълбоко в съзнанието като обществен заговор срещу нас, останалите пътници заприличват на злонамерени престъпници, бабаити и злодеи, мухата, която случайно попада в чашата с кафе, моли за помощ преди да се удави, а действителността се превръща в кошмарно видение, което залива целия влак в черните си непрогледни води.



              Атмосферните елементи се надграждат, за да се стигне до нужното клаустрофобично усещане в климакса на филма. Бодлива тел, некролози, черните гарвани, пост-комунистическите лозунги на гарата, неугледното и депресиращо пространството във влака. Примката все повече се затяга за обезпокоеното въображение. Визуалният стил на анимацията също така е рязък, експресионистичен. Основният нюанс е жълто-горчичен, някак болнав. Целият амбианс е потискащ като усещането, което изпитва основния персонаж.



              Като критика ще споделя, че бихме могли да очакваме малко повече от гледна точка на развитието на параноидното състояние, в което попада момичето. Като че ли действието не извежда докрай това внушение и ние като зрители трябва да го подемем и довършим с фантазията си. Но тук не става въпрос за оставени абстрактни кукички, а за липса на сцени, да речем на едно преследване във влака. Разбира се, отстрани е лесно да се каже подобно нещо, затова няма да прекалявам в тази насока. В крайна сметка, възможен е и изцяло различен, по-скоро хумористично-саркастичен прочит на филма, а именно, всяко пътуване с БДЖ е един вид техническа проверка дали и този път влакът ще пристигне, дали няма нещо да дерайлира, да се запали, да гръмне, и най-вече, дали и този път ние евентуално ще оцелеем. Мисля, че почти всеки, пътувал някога с БДЖ, ще се съгласи с възможността за подобно тълкуване.