Годината е 1990, месец февруари. Автоматичният космически апарат „Вояджър 1“ пътува в открития космос от 14 години и се намира на 6.4 милиарда километра от Земята. Този момент е останал в историята с едно изображение, заснето от апарата, кръстено „Бледа синя точица“ (A pale blue dot). На фона на черния безкраен космически океан се вижда миниатюрна, незабележима, едва доловима частица от прашинка. Това е планетата Земя. Тази снимка става повод и вдъхновение за разтърсващата едноименна реч на Карл Сейгън от 1994 година. Част от нея гласи:

Е, колкото и покъртителна и въздействаща да е тази реч, тридесет години по-късно, отношението на хората към единственото място във Вселената, което можем да наречем свои дом не се е променило. Това ни напомня късометражната анимация „Землеобразуване“ на режисьорския тандем Йовко Коларов и Настимир Цачев.

 

Сюжетът накратко прелита през световната история от зората на цивилизацията до нейния крах. От цялото разнообразие и биологично богатство остават само два вида. Хлебарките и някакви изплашени и изродени пост-човеци. Някой все пак е натиснал бутона и в резултат на това планетата е разпердушинена. Скъпоценният ни технически напредък е сведен до останки, някой друг развален телевизор, хладилник, касетофон и прочие. А сега, какво? Отчаянието все пак ражда нова идея, надежда за ново начало. Вече ненужните джаджи и предмети постепенно се превръщат в ракета, която евентуално да пренесе жалките полу-хора до нов дом. Но дали трагичният край на човешката цивилизация е достатъчен урок за оцелелите? Макар и да е останал само още един животински вид, колкото и да е презрян, хората продължават да се опитват да го изтребят, пръскайки го с разни спрейове, съответно какво друго отношение заслужават те самите?

 

Краят на света е представен с хумористичен рисунък и безумни на фона на случващото се slap-stick взаимоотношения. Като че нищо не може да промени човешката природа, нищо не може да трогне присъщия ѝ егоцентризъм и налудничавите препирни. Странен вид, който е способен да унищожи единственото място, на което може да съществува и не само, способен да погуби и други подходящи за живот планети, ако въобще има такива. Защото проблемът не е в ограничените ресурси на Земята, нито в свръх-популацията, дори не е в замърсяването на природата, проблемът е в безразсъдното и арогантно отношение на човека към света, в който живее. Така нареченият венец на природата, който всъщност е най-големият вредител и паразит. Агресивните китарни рифове на Рамзи Херкулес, допринасят за декадентското и саморазрушително усещане в атмосферата, а „Тъй рече Заратустра“ от Рихард Щраус намига към Космическата одисея на Стенли Кубрик и добавя първобитен нюанс върху действието. И така за пореден път влизаме в киносалона, филмът свършва, подсеща ни, нагледно ни показва какви биха били последствията от нашите безобразия, идеята се оформя в главите ни. А сега, какво?