Да следваш мечтите си е една от най-трудните задачи, която човек може да си постави. Повечето от нас просто се отказват в един момент, победени от обстоятелствата на реалността – или ги изоставят, или ги отлагат, което често е равнозначно на първото. Какво е нужно, за да успеем да се осигурим финансово, но и да не предаваме идеалите си? Филмът „Този вътрешен глас“ на режисьорката Елена Валентинова разказва история, която се опитва да отговори на този нелек въпрос.

 

              Сюжетът ни запознава със Сиера, млада жена, която мечтае да стане писател, но за момента получава само откази от издателствата и неразбиране от родителите си. Работи като сервитьорка, за да се издържа и всекидневно трябва да се справя с вътрешните си колебания и страхове. Един ден тя се среща с Алекзандър, млад мъж, който мечтае да стане актьор, но също така за момента няма успех с това. Тяхната среща обещава да се превърне в нова възможност и за двамата.

 

              Филмът е студентски проект и може да бъде критикуван за редица неща от актьорската игра и режисьорските решения до цветовите гами, сценария и избора на финал. За да не изпадам в дребнавости, ще се съсредоточа по-скоро върху един момент, който е по-скоро силен. Това е решението вътрешните психологически динамики да бъдат изкарани като персонажи. Може да се каже, че самата мечта на Сиера е персонифицирана в образа на жената, която играе ролята на разказвач в тази история. Тя е проекция на вярата и желанието за творчество в младата писателка. В отсрещния спектър пък имаме страхът, колебанието и самокритиката, които са въплътени в мъжки образ, който се появява, когато Сиера се чувства слаба и уязвима, за да я унижава, обижда и да всява съмнение в нея. Така вътрешния диалог, който може да бъде изключително тромав в кинематографично отношение е превърнат в действие.

 

              Образът на актьора Алекзандър, макар и схематичен, всъщност върши добра работа относно конфликта с майката на Сиера. Майката се превръща в израз на консервативните аспекти, докато Алекзандър в смелостта и подкрепата. Изборът неговото участие да не е класическото на любовник, а по-скоро на творчески партньор е опит да се избегне клишето и със сигурност по-сполучливият вариант за фабулата. В крайна сметка, колкото и пъти да сме чували историята за човека на изкуството и сломяващите перипетии, през които трябва да премине, за да твори и да намери своя автентичен глас, това е един от архетипните сюжети и винаги ще е актуален. А относно въпроса, как по-точно да съхраним мечтите си в един безскрупулен и финансово все по-изискващ свят, може да гледате филма и да видите един възможен отговор.