Някъде по времето на Сталиниска Русия един художник и неговата дъщеря разиграват помежду си особена игра. Игра на смърт. Сякаш това е най-естественото занимание между родител и дете, някаква шега, която предизвиква смях. Предизвикателство към най-големия и първичен страх у човека. Немислима история, която отива отвъд границите на допустимото. Провокация към възможното и филм за възкресението като най-висша форма парадокс и сатира. Анимацията „Дъщерята на художника“ от режисьора и сценарист Димитър Димитров рисува абсурден и сюрреалистичен свят, вдъхновен от разказа „Баща и дъщеря“, но и от цялостното творчество на руския авангардист Даниил Хармс.



„Дъщерята на художника“ е гротескова история, развиваща се в атмосфера на отчуждение и механистичен мрак. Болшевишката революция е осъществена и хората живеят в мизерните си, обсипани със сажди „райски“ градини. Пъстротата и различието са забранени. Всяко милосърдие изглежда анихилирано. Сведен до чиновник, свещеникът стои неприкосновен зад обществения стаден инстинкт и удостоверява смъртта на гражданите, но това не гарантира, че пазачът на гробището ще допусне скърбящите да погребат своите близки. Човешкото тяло започва да губи своите черти и да се изкривява под дехуманизиращия натиск на репресивния апарат, а апатията се материализира в озверели и животинизирани форми. Телецът, стадото, церберовите образи пред гробищните порти. Битие, подчинено на индустриализацията и догматичните идеали на един потискащ социален строй. Всичко благородно в природата е впрегнато единствено в полза на „прогреса“ и партията. Крановете са стоманени жирафи, вагоните и тежката машинария – биомеханични слонове и коне. Тъмнината е завзела и светлата част на денонощието.  



Опитите да се тълкуват сюжетите на Хармс в една или друга определена парадигма, често правят лоша услуга на скритото смислово разнообразие, предизвикващо въображението в най-неочаквани посоки. Изглежда това се отнася и за тези инспирирани от неговото творчество. Макар и анимацията да интерпретира посвоему и да обяснява някои от абсурдистките скокове и неясноти на оригиналния текст, все пак представя едно ирационално повествование, което следва собствена логика, която не задължително се препокрива с тази на действителността. Персонажите умират и се съживяват. Смъртта е поставена под прицел. Хуморът се бунтува срещу нея. Но това не е смъртта на привилегирования поддръжник на статуквото, а протестът на репресирания, на артиста и на инакомислието, на човека, който сякаш трябва да изисква разрешение дори, за да умре, дори там не е свободен.



Но дали имаме право да се шегуваме със смъртта, със страданието от загубата и липсата на любим човек? В творчеството на Даниил Хармс, актът на умирането е лишен от иманентната си сериозност, човешкият живот е лишен от вътрешноприсъщата си ценност, а неговият край от своята обичайна трагичност. Персонажите умират със същата лекота, с която човек си поръчва кафе от кварталния магазин, изяжда бонбон или пък казва „добър ден“ на съседа от долния етаж. Светинята е снета от живота, а следователно и от смъртта. Какво толкова губиш, ако нищо не си притежавал така или иначе? Човек за човека е нищо повече от пречка за преодоляване. Като че ли в такъв свят художникът предава най-ценния урок на своята дъщеря – този за единственото адекватно лекарство срещу страха и бездушието, а именно смехът, хуморът, играта, но и болката от действително стойностното, онова, за което човек си заслужава да страда.       



Тягостното настроение, което витае във филма е подсилено от острия и рязък кубистичен стил на рисунъка, който е типичен за епохата, в която се развива действието. Приглушени цветове на пергамент и амбалажна хартия, прорязани от свирепи бруталистични геометрии, фабрики, заводи, безкрайни сгради и индустриален дим. В тотален противовес откриваме пространството на личния дом, което издава уют и мекота. По съответен начин си контрастират изкуствено приповдигнатият марш и градският шум, съпоставени с деликатните и емоционални акорди на китарата в ръцете на художника. Между външния и вътрешния свят на героите от филма е зейнала огромна пропаст, която единствено хуморът, макар и черен, както и семейната любов успяват да запълнят.



Филмът „Дъщерята на художника“ е носител на множество номинации и отличия сред, които за най-добър български филм от Световния фестивал за анимационен филм, Варна.