Голямото бръснене" (известен още като Viet'67) е един от първите късометражни филми на Мартин Скорсезе. Заснет през 1967г. и монтиран от самия режисьор, филмът е своебразна визуална метафора на войната във Виетнам (1955-1975г.) и в частност, коментар върху американската намеса и участие.



Шестминутният филм ни запознава със социалната ангажираност на младия Скорсезе, както и неговия интерес към деструктивната американска култура. Подобни теми по-късно ще кристализират и ще се превърнат в отличителен белег във филми като "Goodfellas", "Raging Bull" и "Taxi driver", където режисьорът ни среща с маргинали, пречупвайки света през техния поглед.



Филмът се открива с бяла баня. В поредица от малки монтажни секвенции, виждаме бялата тоалетна чиния, заедно с полираните до блясък кранчета, тоалетната хартия, малките капчици вода, които се стичат по метала, подредените четки за зъби и най-сетне кристалночистото огледало. Звучи I can't get stared на Бъни Бериган. В песента Бериган пее за отминалите времена, за 30-те години на миналия век в Америка, за носталгията. Джазът на фона на смущаващи сцени е често използван от Скорсезе похват, който създава интересен контраст между случващото се на екрана и музиката.



В своето писмо (сценарий) до "Knokke Experimental Film Festival", Скорсезе описва стаята в детайли, свързвайки белия цвят с ужаса, изпитан при вида на ослепителна белота, със зловещото чувство, което носи, с приликата ѝ със стая за мъчения, с белотата на кита на Херман Мелвил (Моби Дик).



Млад безименен мъж (Питър Бърнут - интересен факт е, че това е единственият филм, в който участва) влиза в бялата баня и започва да се бръсне, след като сваля бялата си тениска. Мъжът внимателно разглежда лицето си, поставя крем за бръснене и започва. Дори и след като лицето му е вече гладко, той продължава да опира бръснача в кожата си, да кърви и да се порязва целенасочено. Червената кръв покрива лицето му, контрастирайки с бялото пространство. 



Макар че кадрите на лишеното от човешко присъствие пространство, се задържат за по-малко от минута на екран, те със сигурност създават усещането за нещо зловещо, което предстои. След влизането на младия мъж, публиката може да си отдъхне за момент - той внася една "нормалност", както се изразява самият Скорсезе. Зрителите виждат един съвсем обичаен сутрешен ритуал.



Мъжът продължава да се бръсне и да наранява самия себе си. Не ни е представена ясна причина за действията му. Върху това лишено от смиъсъл нараняване е изградена метафората на Скорсезе.

Младият мъж олицетворява всички онези младежи, които са пратени да воюват на чужда територия без сами да знаят защо и без ясна цел. Младежи, чиято младост е иззета прежевременно, заедно с техните мечти и надежди.



Екранът се облива в яркочервено, а Скорзесе успява с помощта на един актьор, баня и малко джаз да визуализира една нова Америка - деструктивна, зловеща и окъпана в кръв.