Мостът е място отвъд естествената граница. Той е продължение на пътя към една чужда територия и, също така, е стабилна и постоянна връзка с нея. Той е ничията земя, мястото между. Там сме уязвими, изложени на показ, незащитени. И също - несигурни, неспокойни, изпълнени със съмнения. Затова пък имаме добра видимост към двата бряга и възможност да осмислим избора си на посока.

На ничията земя, наречена човешки живот, откриваме всеки ден себе си чрез изборите, които правим. Понякога те са предвидими и логични, но понякога сами се изненадваме от посоките които избираме, от действията, на които се оказваме способни и от желанията, с които не успяваме да се преборим.



Героят във филма на Яна Титова - хванат в капана на уговорената среща, за която само той е дошъл навреме - също е на мост. Физически, но и не само. Разкъсван между търпение и нервност, разбиране и възмущение, приемане и недоволство, той се опитва да овладее раздразнението си, да се успокои. И точно в този момент, се оказва въвлечен в някаква странна и необяснима случка. Реално ли е това, което става? Случва ли се в действителност? Или е плод на въображението - малка умствена игра за разтоварване на напрежението, за въздаване на справедливост? Дали все пак чакането му приключва в края на филма? Или всичко случващо се е просто безплодно запълване на времето? Натрапчивите проблясъци на сцените с въртележката като че ли ни потапят в потока на нечие съзнание.

Хубавото на киното, всъщност на изкуството изобщо, е че те прави съ-автор. Гледайки, ти досътворяваш, довършваш филма, добавяш му от собствения си опит, разбирания и настроение, придаваш му необходимата цялост. В този смисъл гледайки един и същи филм, всеки от нас вижда разказът, който му е нужен, който му е възможен и към който може да е съпричастен в момента.



Филмът „Мостът“ умишлено ни осигурява тази възможност, дава ни свободата да бъдем творци, осигурява ни поле за малка интелектуална игра. Помагат ни и добрата актьорската игра, и умело структурираният разказ, и операторската работа, и тази красива градска атмосфера с играта си на светлини и сенки. На мостът между различните гледни точки към сюжета, всеки от нас ще избере своята посока и тя ще бъде единствената вярна и възможна. Какво избирате – реалистичното или въображаемото?