The Close – или съседите отблизо

Разпознаваме почерка на Ant Blades още от It’s Pony – онази особена способност да превърнеш всекидневния абсурд в свят, който изглежда едновременно невинен и леко опасен. В The Close този почерк вече намира друга територия: квартала. Малката махала, в която всички се познават, всички бързат нанякъде и всеки носи със себе си по една малка, често нелепа трагедия.

За около десет минути The Close изгражда възможния извор на един бъдещ ситком. Не толкова история, колкото свят, способен непрекъснато да произвежда истории. Кварталът е общото пространство, което събира различни човешки съдби, а персонажите се появяват като малки отклонения от нормалността – достатъчно близки до нас, за да ги разпознаем, и достатъчно преувеличени, за да можем да им се смеем.

Тук черният хумор не идва от големите катастрофи. Той се ражда от малките жестове, които неочаквано придобиват огромни последствия. От онова, което човек прави машинално, без да подозира какво ще предизвика след миг.

В тази махала сутринта започва с обичайното бързане. Автомобилите потеглят, възрастните се отправят към своите задължения, а понякога в това забързано движение някой забравя най-важното – собственото си дете. Влюбените се опитват да покажат чувствата си, но любовта, изглежда, има лошо чувство за посока и често не достига до този, за когото е предназначена. Съседите въртят педалите на велосипедите, опитвайки се да си върнат някаква изгубена физическа форма, сякаш времето може да бъде победено с малко повече усилие.

Децата, разбира се, не се интересуват от подобни проблеми. Те имат скейтбордове, енергия и безкрайна способност да превръщат подредения свят на възрастните в бедствие.

А възрастните имат телефони.

Те са толкова погълнати от малките светлини на екраните, че понякога не забелязват живота, който се случва непосредствено до тях.

В този свят дори една кутия със зърнена закуска може да се превърне в граница между реалността и фантазията. Самотните баби наблюдават нарисуваните герои върху опаковките, но не им позволяват да прекрачат отвъд картонената си вселена. В The Close детството и въображението непрекъснато се блъскат в стената на възрастността.

И точно затова историята на малкото момиче, което си пожелава при падаща звезда да види за миг починалия си баща, носи неочаквана нежност. В един филм, в който почти всяко действие може да доведе до абсурдна последица, тук се появява истинско чудо – макар и в типичното за The Close измерение на всекидневното. Бащата се появява, за да каже на детето една комбинация – паролата за телевизора. Магията не отключва някаква велика тайна на Вселената. Тя отключва телевизионните канали.

В това е смешното. И тъжното. И човешкото. The Close непрекъснато сваля големите чувства до размера на ежедневието, без да ги обезсмисля.

Има и учител по пиано, чийто професионален риск не е свързан с музиката, а с домашните любимци. Има татковци, които се опитват да приспят плачещите си бебета с телевизор, песни и всякакви възможни фокуси. Всеки се опитва да овладее своя малък свят, докато светът наоколо невинно продължава да произвежда хаос.

Тъкмо тук анимацията се оказва особено подходяща форма. Леката, почти детска линия на рисунката прикрива зрелия поглед към живота. Контурите са меки, героите са смешни, цветовете и движенията носят усещане за игра, но зад тази привидна лекота стои черният хумор на едно общество, в което любовта често остава незабелязана, родителите забравят децата си, самотата живее тихо в съседната къща, а едно хвърлено камъче може да предизвика пожар някъде далеч

Това е и силата на гега в The Close. Той не стои сам. Един гег поражда друг, една случайност се отразява в друга, един невинен жест променя нечий чужд ден. Отделните ситуации съществуват в непринудена симбиоза и постепенно изграждат усещането, че всички сме свързани в една огромна машина на случайността

Затова The Close е повече от скеч и повече от експериментална комедия. Той е своеобразен прототип на ситком, в който главният герой всъщност е самият квартал. Персонажите могат да се променят, историите могат да продължават, а механизмът остава: малко пространство, много характери и безкрайно количество възможности за човешка нелепост

Сред бързането, телефоните, автомобилите, велосипедите, плачещите бебета, скейтбордовете, самотните баби и невъзможните съседи остава едно момиченце, което поглежда към небето.

И си пожелава падаща звезда.

Може би това е най-тихата шега на The Close: че в свят, в който всички непрекъснато бързат нанякъде, най-важното понякога е просто да спрем за миг, да погледнем нагоре и да си позволим да видим своята звезда