Лодка сред солена вода, игра на криеница без край, капещ морски рак над спящата майка, сълзи над заспиващото дете. Филмът на Любна Пяост, влизаща и в главната роля, проследява спомените за отношенията между майка и син, съжителстващи на едно неразбираемо разстояние.

 

              Сюжетът ни отвежда на малък безлюден остров, където майка (Lubna Playoust/Mireille Perrier) и синът й (Anatole Karmitz/Robinson Stévenin) се местят да живеят. Паралелно с детските спомени, филмът проследява двамата герои години по-късно, когато къщата бива продадена. Носталгичният тон обаче не се ограничава в меланхолията по безгрижието, а показва едно време на недоизказаност. Виждаме дете, чиято вселена представлява играта с майка му, сякаш друго не познава. Тя е неговият свят. От другата срана виждаме нея, погълната от мисли, вечно в главата си, където обаче тя остава с удоволствие. Именно тази дистанция е непреодолима за момчето. Тя изчезва, а то бива оставено да се чуди. Тя влиза под водата за дълго, а то остава на брега да я чака, точно това го подтиква да излезе от въображаемите правила на играта и да я потърси. Сякаш желанието му да я разбере надделява над това, че не успява напълно.

 

              След години отново в същата къща отношенията помежду им не са вече въпрос на разбиране, а на самопризнание. Бащинската фигура остава въпрос. Въпреки тази странна динамика, между двамата герои не бива породена ярост, нито особено изразена тъга. Филмът така и не поема изповедния тон чрез дълги обяснения или разговори за вина. Самата недоизказаност за нещо, което и двамата герои осъзнават, прави филма реалистичен. Нещата се такива, каквито са – студени, но стабилни, подобно на заобикалящата ги природа. Именно тази живописна обстановка фигурира и като трети герой в историята – големите скали, непримиримият вятър, буйните диви треви. В стила на заснемане, монтажа и цветовете може да се разпознае протяжното спокойствие от филмите на Ерик Ромер. Миниатюрният човек, обзет от своите проблеми, на фона на широкия пейзаж, който единствено може да му предложи скривалище закратко. Преобладават студените тонове, проблясъците на уют са нещо, което чакаме да се промъкне измежду кадрите. Въпреки това цветовете са основният похват, който изгражда атмосферата тук. Минималният диалог и липсата на каквато и да е музика засилват земното усещане на историята, но пък не задържат вниманието на зрителя за особено дълго време. Филмът като цяло борави със скромен брой техники – смяна между широк и ръчно заснет кадър.

 

„Не съм те изоставила“.

„Донякъде го направи. Никой не те обвинява“.

 

              „Le Cormoran“ е преди всичко история за семейството, където привързаността и поривът за бягство се срещат в тих сблъсък. Принадлежността на човека към нещо по-голямо от него го прави зависим. Няма велика промяна, нито катарзис, а само едно признание. Както често в живота, заплетените семейни нишки остават част от споделеното време заедно, без да съсипят опората. Нещата са такива каквито са.