В една далечна страна, в един необикновен ден, двама чудаци си спретват невероятен карнавал, за да се пренесат в онази мечтана от тях реалност, в която те искат да бъдат...Но страната съвсем не е толкова далечна, денят е като всеки друг, а героите са двама несретници, които намират пристан в любовта си един към друг. От нас зависи обаче през коя призма ще видим техния свят.



Куклата на Мариана Генкова блести ярко, но не с характерния за диамант от витрина на скъп магазин блясък, а като онези, необработени скъпоценности, които често са подценявани от човешкото око, но са истински значими, ако успеем да ги почувстваме с душа и сърце.



От естетическа гледна точка концепцията на Куклата съзнателно се доближава до първите форми на киното, в които картината е тази, която изгражда пълноценен филмов разказ, без помощта на словото. Люшкащ се между полюсите на смехотворното и трагичното, трогващ със своята истинност, филмът на М. Генкова е доказателство, че нямото кино въобще не е демоде, а има силата да провокира още по-осезаемо и усмивка, и тъга у зрителя.   

Характерната за Мая Новоселска непринуденост, с която тя гради редица запомнящи се образи от известната поредица на Теди Москов, Улицата, носеща духа на социалната реалност и драматизма на прехода, тук, в Куклата тя отново се явява ключова за пълноценното изграждане на връзката между героинята ѝ и зрителя. Всичко във филма се случва толкова просто, по детски наивно и едновременно с това толкова истинско. Вярваме на всяко ново преобразяване на куклата и някак съвсем естествено бутилката от бира се превръща в опашка на русалка, закачалката става пиратска кука, а кой да предположи, че от смачкания найлон ще се сътвори толкова красива булчинска рокля.

С тази парцалива играчка героинята е успяла да съхрани детското в себе си, за да оцелее в грубия свят, в който битката за оцеляване е ежедневна. Но освен неин верен спътник през изпитанията на живота, куклата е проекция на собствените ѝ мечти. Нейното второ и може би дори несбъднато Аз, което трябва да остане непокътнато и опазено от спонтанно нахълталия в живота ѝ чудак. И ако водеща при Мая Новоселка е непринудеността, то Найден Камарашев успява със същата неподправеност да спечели симпатиите на зрителя.



Интересна е първата среща между двамата герои, в която не желанието за близост е водещо, а първичната реакция на бедния, гладен човек. Но постепенно чудакът се потапя във фикционалната игра на куклите и доброто в него се отключва. Изведнъж в острото, грубовато лице, очакващо поредният удар от съдбата вече се чете една смиреност и мекота. Скалъпен от вехтории и ненужни вещи, пред героите се разкрива цял един нов свят, в който някога забравените, подтиснати детски мечти отново са възможни и те неусетно ги пренасят в една друга, по-красива реалност. Но за човек, свикнал да води битка за всеки залък, сега когато спектакълът е приключил, той се чувства длъжен да заплати за това малко удоволствие, сякаш не е заслужил то да му бъде подарено. И ако за мъжа отплатата се побира в рамките на материалното, в шепа жълти монети, то този жест от своя страна провокира в жената нуждата да му даде утеха, да му подари любовта си. Така те тръгват по своя нов житейски път и на нея вече не и е нужна куклата като единствен верен спътник в живота, защото е намерила любовта, това, от което всеки човек става по-силен – споделената ръка. Затова съвсем естествено е на финала,  куклата да намери своя нов собственик, на когото тепърва му предстои да вкуси от радостите на живота и да сътвори своя свят, където мечтите са наистина възможни. Финалният кадър е директен цитат от Модерни времена на Чарли Чаплин, наситен с препратки към екзистециалната философия на малкия Човек, който от всяка дреболия е способен да изтъче своето щастие.