Само месеци след релийза на дебютния 2088, младият българин Тони Генов, живеещ в Дания, ни отвежда смело отново в дистопичните дебри на въображението. В новия си филм „Асансьорът“, Тони не изневерява на стила си и продължава да разказва история посредством дигитален интерфейс, но въвежда и нещо ново – реално заснета актьорска игра в стилистиката на „found footage”, която работи много добре за такъв тип трилър.

От много време се чуват мрачни истории за dark web, за платформи и доставчици на съдържание с най-ужасните неща, които би могъл човек да се сети. Някъде сред тези истории е и частта със залагането, обвързано със стрийминга на разни неща.

Това, което „Асансьорът“ ни показва всъщност не е научна фантастика, а е нещо, което се случва и сега, просто ние не го виждаме. Филмът е фикция и тази точно ситуация вероятно също е измислена (и дано така да си остане), но идеята не е фикция, а реален бизнес.

„Асансьорът“ е клаустрофобичен и напрегнат трилър, но най-плашещото в него всъщност ни се разкрива в самия край – публиката. Дори само мисълта, че е възможно една тълпа от анонимни потребители тотално да скъса с морално-етичните норми, и да извади античовешки копнежи, е… смразяваща.

Друг аспект на филма, на който трябва да се обърне внимание е съчетаването на сюжетните нишки с технологиите. Тяхната роля във филма е парадоксална – технологиите могат да помогнат човек да се спаси от ужаса, но и също толкова добре могат да го затворят в ужаса и да го превърнат в опитно зайче на хиляди извратеняци, скрити в сенките на градовете.

Дали технологиите повече подобряват сигурността или повече улесняват престъпното мислене, е спекулативно да се каже. Със сигурност обаче „Асансьорът“ ни показва и една доста по-мрачна страна на съвремието ни и успява да провокира съзнанието към размисъл.