В основата си „Рибарят“ е силно атмосферичен „mood piece“ /букв. превод: творба на настроението/, който тънко и ефикасно представя борбата на протагониста да запази стария си начин на живот въпреки тежката болест, която прави желанието му почти невъзможно.



   Филмът използва изненадващо ефективен пуритански киноезик, който допринася за силно осезаемото чувство за време и пространство. Темпото на монтажа е търпеливо на макрониво и достатъчно бързо и ангажиращо на микрониво, за да не рискува да загуби вниманието на зрителя. Лодката на титулярния рибар се усеща истински обживяна, изпълнена с видимо внимателно подбрани реквизити, заснети в естетични близки планове. Не одобрявам вероятно прагматичното решение кадрите да бъдат предимно близки планове, заснети от ръка, но повечето са много добре осветени и цветово обработени. Кадрите като цяло предават добър усет за текстура на обектите. Слънцето се усеща ярко и горещо в чудесен контраст с осезаемата гладка текстура на водата, заобикаляща протагониста. Ефективността на тези аспекти е леко възпрепятствана от прекалено неутралната и десатурирана цветова обработка, която мъчи съвременното кино като цяло, но не пречи сериозно на много успешно създадената атмосфера. Звукът е друг ключов аспект на този успех. Атмосферичният звуков пейзаж на плажната обстановка се чувтсва силно автентичен, изпълнен с консистентното шумолене на вълните и далечни крясъци на чайки. Употребата на радиото работи както на формално, така и на текстуално ниво.



   Липсата на каквато и да е музика и ограничаването на диалога до минимум, в комбинация със сдържаната актьорска игра на Асен Блатечки и Мария Сотирова, която вдъхва живот на относително скелетните им персонажи, позволяват на всички гореспоменати елементи да изградят истински силно настроение, което ефективно потапя зрителя в света и възприятието на протагониста.



   Всичко това е вярно за първите приблизително 15 минути. В последните няколко обаче филмът драстично променя тона, дори жанра си, в един от най-изненадващите финали, които съм срещал в късометражното кино. Изненадата не идва от усукан сюжетен обрат, а от дисонанса, създаден от внезапния скок от един киноезик към тотално друг. На финала, в контраст с остатъка от филма, се употребяват глас зад кадър, недиегетична музика, забавен каданс и кадри с дълбок фокус. Този обрат и гореспоменатите похвати не работят за мен по никакъв начин, но резултират в истински смела и запомняща се финална секвенция, която мога лесно да си представя, че ще бъде въздействаща за известно количество зрители.





   П.П. С риск да бъда прекалено самонадеян, залагам, че сценаристът на филма не е пушач. Като пушач (казано без никаква гордост), мисълта за това да се наложи внезапно да спра цигарите, особено на лодка без нищо за правене през повечето време, ме ужасява, както вярвам, че ужасява огромна част от редовно пушещите. Вярвам, че повече отделено време върху този аспект от борбата на протагониста би добавило допълнителна плътност към персонажа и усилията му да се подобри.