Този филм щеше да е по-лесен за гледане ако приключваше до заглавния си надпис. Абстрактната идея, че изтъркваме с четка цветята на детството, че бързаме да превърнем в едноцветна стена пъстротата му, е неприятна, но все пак приемлива по принцип. Казваме си - какво пък, рано или късно всички порастваме и ние самите започваме да мием стените. Щеше да е удобно да си останем с този лек дискомфорт и примирение.



Но авторите на филма не спират дотук. Те конкретизират идеята, дават ѝ лица и ни принуждават да видим и да осъзнаем какво всъщност правим. И тук започва трудното гледане.



Проследяваме деня на няколко деца (имената им са забавно представени с разноцветни надписи) в един квартал, в който като че ли те са оставени сами.

Светът на съвременното дете е свят, от който възрастните отсъстват почти напълно. Работещи, гледащи телевизия, незаинтересовани, те очакват и са доволни да бъдат оставени на мира. Захвърлени сами в този непонятен свят, децата са принудени да оцеляват както могат. Принудени са да търсят сами мястото си, да отговарят на въпросите си, да се справят с проблемите. Единствените „указания", които получават са тези, които сами (отново!) извличат, наблюдавайки възрастните.

Гледайки ни, децата се учат да живеят, определят себе си, откриват мястото си в света. И учудващо бързо усвояват мненията и предразсъдъците ни. Не случайно те от рано посягат към нашите „лекарства" - храна и дрога в случая, а по принцип цялата разнообразна гама, както знаем.



Авторите на филма не съдят и не ни натрапват нищо. Те просто разказват, помагат ни да видим реалността си. Мозайката от лица и случки гради цялостна и не-случайна картина на действителността. За същото допринася и безличния квартал - конкретното е само част от общата ситуация. Малките актьори са спокойни и естествени, досущ приличат на хлапетата от квартала ви. Тъкмо това засилва въздействието на филма.



Децата са като огледало, в което се отразяваме безпощадно ясно - с обсесиите, страховете, предразсъдъците, самотата си - с всичко, с което се опитваме да се преборим, с всичко, което се опитваме да скрием. Без да ни съдят или критикуват, децата просто ни виждат и приемат каквито сме. Въпросът е приемаме ли се ние самите. Искаме ли да сме такива? Детските погледи в края на филма ни питат точно това - не „харесвате ли ни?", а „харесвате ли се?".