"От една война аз попаднах в друга.” Тези думи на основният герой в документалният филм на Николай Василев звучат почти като фраза от Холивудски филм. В случая са повече от верни. Ивайло е бивш военне с впечатляваща биография. Един ден решава коренно да смени своят начин на живот и започва работа в приют за бездомни в Русе.



В киното има два типа социални филми. Типът по действителни случаи, който всички познаваме и който често е силно преработен, за да се понрави на публиката. Вторият тип се среща в документалиститката, където със средствата на наблюдението, се разказва история от социалната действителност, като най-често се избягват много филмови похвати, които разсейват публиката от случващото се. “Добрият Самарянин” е лишен от излишен драматизъм. Реалността е представена такаква, каквато е.



Гласът зад кадър на основната фигура във филма, служи като водач за публиката, предавайки нужен контекс на случващото се и не повече. Камерата е като пряк свидетел на всяко действие, запомня лицето на всеки човек все едно ще се наложи да бъде привикана за свидетел. Музика почти изцяло отсъства. Ефекти няма. Монтажът е груб, но създава прекрасна и неочаквана картина на ежедневието. В кухнята, в стаите, офиса и дори малката фитнес зала в сградата виждаме как всичко е доведено до почти нормален човешки ритъм.



Ивайло прекакрва дните си в грижа за множеството хора от ниските прослойки на обществото, които са се оказали под грижите му. От медицински, административни и дори грижа за ежедневните им нужди до чисто човешки добрини. Да ги излуша, да им даде надежда, да им помогне да се почувстват като човешки същества.

 

И това е лесно да се види. То често е изписано по лицата им. Като пример, действието на филма се развива докато управителите на дома се опитват да разрешат казус на старец, който от измръзване на улицата, може да изгуби краката си, но няма лични документи, с които да бъде обработен от системата и вкаран в болница. Абсурдна ситуация, но някак си ежедневна. Ивайло мисли и действа като войник и е отдаден на мисията на филма, на която става съпричастен и всеки негов зрител.



Въпреки на моменти отвратителната тематика това е филм за надеждата. За това как сред хората има тези, които са попаднали в най-ло[ата възможна позиция в обществото и как има хора, които дават всичко от себе си, за да им помогнат. И няма как, човек да не оцени хуманизмът представен тук. Отдадеността и грижата на работещите в приюта остава задълго в паметта и ни кара да осъзнаем, че дори самите ние да се окацем на дъното и да имаме нужда от истинска помощ и подкрепа, може би ще я намерим в лицето на някой като Ивайло.



Режисьорът Николай Василев има няколко късометражни документални филма, които с ясно изразена концепция и дълбочина на наблюдение, показват на зрителя много лица на човека в съвремения свят. Препоръчително за всеки почитател на документалното кино.