Есента не е край, тя е акмето, пикът на сезоните, карнавалът на времето, когато слънцето избухва в цветовете на листата и вятърът лека-полека ги откъсва от клоните, за да завършат безбрежния си природен кръговрат обратно в почвата. Анимацията „Последният ден“ на режисьора Далибор Райнингер по едноименната поема на Мария Донева е сюрреалистична песен за есента, меланхолията, игрите на паметта и фантазията. Част от проекта „Щрих и стих“ на продуцентското студио Compote Collective по оригиналната идея на Весела Данчева, този филм е красива и живописна визуална поезия, която ни понася във историята си сякаш подхванати от ефирния последен полет на ръждивите ноемврийски листа.  



        Една жена се опитва да прибере обратно своята птица, която чудодейно бяга от клетката си всеки път, когато попадне там. Хората и предметите променят размерите си, гаргите пушат цигари, слоновете са домашни любимци, а едно дете има три мухи вместо обичайните части на лицето. Някъде там едно листо, едва държащо се за клона, все още се бори с вятъра. Цялата тази менажерия на въображението е обект на чувственото съзерцание на жената и нейните сетива. Кога ли ще падне и последното листо в есенната кал?



        Есента не е загуба за растенията, дървото не страда за опадалите листа, не се и радва, то е безразлично, това е неговото естество, но чувствителността на жената е провокирана, тя съзерцава и съчувства, изживява битието, психологизира го и така рефлектира върху себе си, съ-преживява се, опознава се в природата като в огледало. Психиката и въображението са птици, които не могат да бъдат държани в клетка, които винаги ще изпреварват телата ни, и които неминуемо ще избягат ако ги ограничим прекалено много. Неизказаните чувства не изчезват, а растат с времето и ни поглъщат. Така, както птицата расте и расте, докато нейната притежателка не се превръща в червейче за нея. Фантазията като хипербола на реалността. Действителността се случва вътре в нас и се проектира върху екрана на света, а социумът бръмчи като майката и детето с мухите вместо лица, готов е да ни погълне и изплюе като слонът, който засмуква, все още малката, птица с равнодушието на някой, който е в правото си. Външният свят е само жужене и материал за творческото наблюдение на човешкото възприятие върху потока на времето. Градът като някаква форма на поетически солипсизъм.



        Вдъхновяваща е художествената адаптация върху текста на стихотворението на Мария Донева. Поетическа археология. Като че ли творческият екип е успял да изкопае историята скрита измежду редовете. Поредна невероятно изпипана продукция от Весела Данчева и Compote Collective. От рисунъкът, стилът и цветовата палитра, до темпото, гласът зад кадър, музиката и озвучението, всеки елемент е на мястото си, подсилва останалите и въздейства на сетивата като чаша ароматен чай, когато есенният дъжд за пръв път започне да кристализира в още мокри снежинки.    





ПОСЛЕДНИЯТ ДЕН

Мария Донева

 

Ръждиви старчески петна

нашариха листата.

Не искам да се наранят.

Трошливото им злато.

Треперещият им финес.

Въздишките им кротки.

Последният им ден е днес.

И първата разходка.

На тях дори не им е жал.

Отронват се красиво –

през въздуха – до тази кал.

И нежно я завиват.