Ако премахнем целите и мечтите си, ако се освободим от плановете, които си правим за бъдещето, ако изведнъж постигнем всичко, което някога сме искали, то какво ще остане от света, какво ще остане от нас самите? Това е един от големите въпроси, които задава анимацията „Линията“ от режисьора Андрей Кулев и сценариста Румен Баросов.  

 

              Разказът във филма е изключително семпъл и обран. Един човек-вълк (сякаш намигайки към абсурдистката вселена на Борис Виан) се е устремил към хоризонта в неистов бяг. Какво преследва не е ясно. Нищо друго няма значение освен крайната цел. Нищо не може да го спре. Всичко е насочено към онази въображаема линия, някъде там. А какво ще се случи, ако наистина достигне до нея?

 

              Филмът „Линията“ е пример за това как добрата и провокативна киноистория не се крие задължително в комплексния сюжет и изобилието от изразни средства, а по-скоро в острото и точно улучване на правилната метафора, на иносказанието, което се разкрива чисто и ясно пред очите на зрителя, без да бъде буквално или вулгарно просто. Тук имаме само два елемента: върколак и хоризонт. Това е всичко. Но те са така преплетени, толкова наситени с възможни тълкувания и социо-културни препратки, че не изпитваме липса на каквото и да било друго.

 

              Върколакът е архетипът на двойнствената човешка природа. Човек и диво животно в едно. Цивилизация и природна стихия. Вечната дихотомия на съзнанието. Антиномията на нашите желания. Насочваме се към някакъв стремеж, постигаме го и той вече е заместен от друг. Мигът на удовлетворението е толкова кратък, че би могло да се спори дали въобще съществува. Напомня двубоя между настоящето и минало-бъдещето. Казваме „сега“, но сега-то е вече в миналото, заместено неусетно от едно сега, което е било в бъдещето и така до редуцирането на времето до илюзия на съзнанието. И ако цивилизованият човек може да си поставя цели и да ги постига, то върколакът е онзи, който интуитивно усеща вакуума, който предстои при всяка среща с постигнатото, той е който ще изреве срещу непосилната лекота на битието и ще се втурне отново в бяг. На цивилизования аспект в нас не му остава нищо друго освен да захвърли нов обект на желанието. Ние не сме единство, ние не сме дори сплав, ние сме амалгама. Човешкото бива бързо заместено от животинското, което отново се успокоява в човешкото и така обратно до безкрай.  

 

              А какво друго е хоризонтът освен метафора за непостижимите човешки амбиции? Онази абстрактна линия, която проектираме в далечината, която ни задвижва напред, и която в крайна сметка ни води до осъзнаването на факта, че там не ни чака нищо. Осъзнаването, че цялото това бързане, цялата суета, всичките познания, власт, постижения и заслуги са единствено призраците на нашата психика. Нуждата от убежна точка, за да построим перспектива в животите си. Неспособността да приемем свещеното безсмислие, което изгражда тъканта на Вселената. Хоризонтът е усилие, което придава ценност на животите ни, именно защото е безсмислено, защото не съществува като предзададено, като нещо, което трябва да постигнем по необходимост. Но можем ли да живеем с подобно построение на ума, можем ли да изберем празнотата, да се задоволим с хоризонт, който не е нищо повече от тригонометрията на нашия разум? Момент, който е прекрасно илюстриран в сцената, когато върколакът изтръгва така преследваната линия, а земята пропада, и с нея и всичко останало.

 

              Еднозначен отговор, разбира се, няма. Филмът избира посоката на вечното възвръщане, на кръговратната природа на съзнанието. Някой будист, навярно, би отговорил иначе, би казал ,че това е самсара и празнотата е постижима. А, как бихте отговорили вие?