На една своя далечна планета, където озоновият слой е цял-целеничък, та не пропуска вредните емисии на жарката действителност, живее Малкият принц. Името му е маска - Емил-Едуард, защото Емил Митов го заключва в мрачните, ъндърграунд коридори на Софийския университет, където може да бъде “най-истински”, правейки секс, пиейки и приемайки наркотици. В документалния, късометражен филм на Филип Андреев главният герой поема нещата в свои ръце, защото желае сам да разкаже историята си, давайки си правото да я украси до неузнаваемост. Затова поема инициативата, още преди изписването на филмовото заглавие, да опише своето съществуване като сблъсък между порока и мечтата, без да търси разбиране от зрителя. 

         Екранизацията на ежедневието на един от софийските клетници, попаднали в константно състояние с нос, забучен над прахообразна субстанция, не следва класическия модел от негативното към позитивното. В началото Емил-Едуард (ще уважа правото му да обитава своята илюзия, като го назовавам с прозвището, което си е дал) звучи уверен в плетката от биографични факти, които изгражда за себе си. Наркотиците са го състарили и изпили, но със светлосиния шал около врата си той се превъплъщава в наивното дете на Екзюпери. Малкият принц на Екзюпери сам достигаше до своите заключения за любовта и приятелството, далеч от другите хора, а Емил-Едуард разказва за клоуни, циркове и артистични кръгове дори когато го слуша единствено една камера. 

         И някак не ти се иска да го прекъснеш и откъснеш от опитомената и опитомила го утопия, защото е единственото, което има. Както пише Екзюпери: “Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил”. За да се скрие от нуждата си да употребява, Емил-Едуард приема сериозно отговорността си да поддържа илюзията за един авантюристичен живот. Но той е сам - факт, който още повече се потвърждава от непрестанния монолог в документалния филм. Срещу мъжа стои снимачен екип, но ничий глас не се чува. Сякаш не идва въпрос от другата страна, а кречеталото се върти без публика, която да го слуша. Поредният Дон Кихот със своите мечти в автобуса. Но до едно време той демонстрира същото самочувствие като човека от Ла Манча и момчето от астероида В612 - живина насред пустинята. 

         Постепенно навлизаме все по-дълбоко в студената действителност на Емил-Едуард. Той ни въвежда в онези части на Софийския университет, недокоснати от достолепието на бронзовите Евлоги и Христо Георгиеви на входа на институцията. Там, където той спи безпаметно на земята, знанието за по-добър живот е заметено с прахоляка. Клаустрофобията на посетителя се задейства в тъмното мазе, където слънце не огрява, за да не излиза наяве зависимостта от отровата. Tака Емил-Едуард отново става Емил Митов, когато разказва за субстанциите, които го държат в постоянно състояние на замечтаност. “Ако искам да видя пеперуди, трябва да изтърпя две-три гъсеници”, казва Малкият принц, а Емил вкарва доза хероин в прекалено гостоприемното си тяло, за да излезе от какавидата. 

         Най-истински е героят в края на филма - насред мизерията, самотата и извън цирковата площадка, където признава, че разпознава разликата между химерите си и наистина удобния живот, недостъпен за него. Домът не е в схемите със сутрешното обикаляне на барове за остатъци от марихуана, но витае някъде в трезвеното съзнание. Колкото повече се доближаваме до проблясъците на същност у Емил, толкова повече се отдалечаваме от Емил-Едуард. Ако Малкият принц живее върху астероид с размерите на къща, то светът на Емил-Едуард е колосален. Ала и двамата слизат сред хората на Земята, за да открият корените на определени истини. Разликата е, че истината на Емил е няколко стъпала под онова красивото и съществено, което е невидимо за очите.