Мълчанието е една от най-изразителните стилистични фигури в света на киното. Сравнима е с недоизказаността в литературата или с паузата в музикалното внушение, а може би най-добрият паралел е именно с диаметрално противоположното, с изговарянето, с невъзможността повече да се мълчи. Мълчанието говори, но има един момент, в който ритъмът или една история просто биха се счупили ако не последва вече назрялата реплика. Не само повествованието, но и животът би се разпаднал, би се нарушила нишката, която го крепи, би се обърнал срещу самия себе си подобно на тумор. Тук не говорим за телесното или поне не в буквалния смисъл на думата. По-скоро за някакво автоимунно психологическо състояние, в което из личното и социалното тяло на човек, рецидива на премълчаното се разпростира и единствено химиотерапията на изказаната истина би успяла да предотврати разрушителното въздействие на страха и компромиса с нашите най-същностни разбирания и морал.



              Годината е 1993-та, влакът от Белград за Подгорица и Бар, Черна Гора, е спрян от паравоенната сръбска групировка „Отмъстители“, които по онова време извършват етническо прочистване в региона. Въоръжените мъже свалят общо 24 души мюсюлмани-бошняци и пенсионирания офицер Томо Бузов (в ролята Драган Миканович), който е от хърватски произход. Той защитава едно младо момче на име Милан (изигран от Силвио Мумелаш), което е на път да бъде свалено от влака и екзекутирано. Томо заплаща с живота си за този дързък акт. Такъв е накратко сюжетът на късометражния игрален филм „Човекът, който не можеше повече да мълчи“, създаден по действителен случай, развил се по време на кървавите военни конфликти, водещи се в Босна и Херцеговина в края на миналия век.



              Хърватският режисьор и сценарист Небойша Слиепчевич заснема филм, изтъкан от играта между мълчания и приглушени реплики, от сведени погледи, от страх, объркване, гняв и десетки емоции, които пробягват по лицата на персонажите, но някъде там накрая се извисява един глас. Глас, който вдъхва надежда, че Човекът не е изчезнал, че още съществуват ценности, че съществуват идеали и съпричастност, че още има за какво да се живее и за какво да се умре. Камерата сме ние, въвлечената ни съвест, която наблюдава една трагедия, разиграла се преди повече от 30 години, но която се е разигравала и преди и продължава да се случва и сега, точно в този момент. Ние също трябва да решим какво бихме направили в подобна ситуация. Ще останем безмълвни ли, ще надигнем ли глава за момент, след който ще се примирим, както става с Драган (Горан Богдан), или ще се изправим смело като Томо Бузов и на въпроса коя вяра изповядваме ще извикаме на мнимия военен (Алексис Маненти): „Що те брига що я славим? Остави го на мира. Държите се с хората като с животни. В тази страна няма ли закони?!“. Кой от нас не е искал да извика тези прости реплики в лицето на несправедливо овластените? А колко от нас са се осмелявали?



              Това е филм, който, за съжаление е твърде актуален и днес, но който черпи своята сила не само от унищожителните и въздействащи извори на историческия факт, а и от естетическите си измерения. Кадрите са прецизно композирани и ни потапят в клаустрофобичното усещане на тесния коридор, на малките пълни с хора купета, на безизходицата, в която са поставени персонажите. Впечатляват точно премерените технически компоненти и решения, свързани с операторската работа в това абсурдно малко и изпълнено пространство. Не можем да подминем и автентичното актьорско присъствие. Няма нищо преекспонирано, няма театралност, няма излишна драматизация. Присъстват именно онези естествени компоненти, които най-често изграждат реалните събития – объркването, нерешителността, избягването на конфронтацията, неспазените обещания, импулсивността, страха.    



                Съвсем закономерно "Човекът, който не можеше повече да мълчи" спечели "Златна палма" в Кан, беше номиниран за Оскар и успя да трогне целия свят, превръщайки се във фаворит на някои от най-големите световни кинофестивали – Клермон-Феран, Торонто, Хонг Конг, Мелбърн, Талин, Вилнюс и др. Носител е още на френската награда César и на Европейската награда за най-добър късометражен филм.



Статията е оригинално публикувана в сп.Култура