След като гледах The Music Scene, бях изключително въудошевен от особения вкус, който този филм оставя в съзнанието ти след края си. Вкуса на всичко. Този филм на практика е вкарал елементи от всичко, като предвид начина си предаване на тази информация, всичко е много абстрактно понятие. Същевременно, колкото абстрактен е The Music Scene, толкова и целенасочено проследява няколко нишки – на човека, на екраните, на изкуството, на музиката, на метаморфозите. Тези екрани, бихте могли да ги обобщите и с медиите, но според мен спектъра на употреба на екраните е много по-широк – смартфоните, интернет, социални мрежи, късометражни филми. Не всичко е медия, но не е изключено технологичното развитие да тръгне в посока всеки екран да участва пряко или косвено в обща медийна мрежа. Много повече информация, същински big brother (с метафора, за който започна и The Music Scene), в следствие – много по-прозрачно общество. Дали това не е новата концепция, която големите лидери са решили, че трябва да приложат като отправна точка за еволюцията на света? Все въпроси, които късометражното кино поставя ежедневно, и добре че, защото хората днес имат нужда от провокация, за да осъзнаят невидимата илюзия, която години наред огромни държавни механизми са се опитвали да да затвърждават в съзнанията на поколенията. В това отношение The Music Scene отива много по-далеч, отвъд видимите предели на въображението, с толков красив визуален език, че 5 минути може да забравите да мигнете, гледайки и попивайки го с душата си.

 

Неслучайно днес, освен този филм, публикуваме и интервю с Julian Assange, човек, който дали контролирано или случайно е стигнал до тези документи, не знаем, но и няма значение, защото действията му се оказа може би първата по мащабите си пукнатина в една система. Системата на разузнаването, масовото събиране на информация за хората от няколко източника, присъстващи в ежедневието им. Благодарение на тази пункатина, тази система беше осветена от общественото внимание и започнаха да се задават въпроси.