Прищевките на фантазията биват въдворени в относително по-хуманни и етични форми от разума, но какво се случва, когато той спи? Най-точен отговор намираме в известната гравюра на Франциско Гоя от серията Капричос, 1799 година – „Сънят на разума ражда чудовища“. Въображението оставено само на себе си би могло да се превърне в блян, в изкуство, но като че ли по-често – в кошмар. Кошмарът обаче клони към това да бъде колективен, така както разумът обикновено има отношение към колективното или обществото. Но когато изгубим контрол над първичността на фантазията и инстинктите си, как се справя с това нашата съвест, ние ли губим контрол, или някой друг и кой дърпа конците, когато една сутрин се събудим и трябва да бягаме? Такива и подобни въпроси и размишления провокира и внушава абстрактната късометражна анимация „Сънят на бягащия човек“ от Иван Кашлаков, част от проекта „The Running Ones“ на Plakat Kombinat.

        Пред нас са везните на разума, които измерват тежестта на войната, спрямо лекотата на мира и отсъждат, чий ред е дошъл този път. Безкрайният цикъл на цивилизациите или митът за вечното завръщане. Но дали това е скалата на разума или скалата на нечии интереси? Най-лесно се разпознава откъде идва войната по-това, че онези, които са я провокирали обикновено не бягат, поне не и в началото. А какво става с бягащите хора, с обикновените хора, с онези, които са действителните субекти на войната, които я понасят, а не я водят, които се опитват да живеят, но най-често умират? Те губят своята принадлежност и своите принадлежности, те се превръщат във функции на времето, не на пространството, те се движат, за да оцелеят, те са онези, които губят дом и родина, и на които често е отказана алтернатива – бягат и биват гонени. Нямат свое място нито тук, нито там. А къде ще отидат, никой не се интересува. Бягащите хора, най-често са потърпевши от конфликта и войната, от мизерията и катастрофата, от личните и социални проблеми. Те бягат от неща, които могат да бъдат избегнати, както и от такива, които вече са ги обрекли, макар и да пробват своя шанс. Движението е надежда в отчаянието, а бягането – отчаяние в надеждата.



        Бягащите хора не могат да си позволят лукса на писарят Бартълби и да кажат „предпочитам да не…“. В действителността на бягащия човек, няма „предпочитам да не“, още по-малко, ако бяга от война. Това са хората-действие, хора-решение, хората, които трябва да бъдат изобретателни, не за да задоволят капризите на фантазията си, а за да оцелеят сред капризите на властимащите, които решават вместо тях. Това са емигрантите, които търсейки убежище, губят дома си, за да могат техните деца в един момент да се окажат хора без корени. Нито оттук, нито оттам, летящи дървета, които дирят своята социална почва, но често намират бетонния под на някой бежански лагер.



        „Сънят на бягащия човек“ или както, макар и по-мрачно (а защо не и по-точно), е преведено заглавието на английски „The Nightmare of the running ones“, е кратка, но интензивна във внушенията си експериментална анимация. Бързият монтаж, агресивният черно-червен контраст на палитрата, кошмарните звуци, накъсването на картината, което преминава в скъсване на плаката и преконфигурирането му от символ на войната в бяла птица – алегория на мира. Като че ли хаосът и ужасът са обратната страна на хармонията и разбирателството, но ако е така, то ние сме обречени на този парадоксален кръговрат, а може би не е така? Тук няма да откриете тук няма да откриете абсолютни твърдения, ще попаднете на въпроси, защото това е анимационно „огледало“. Погледнете се в него и подирете отговорите в себе си и за себе си.