Върху лицето на Алиса се е прокраднал мустак. Синята ѝ рокля е заменена от кожено яке, а до зеленикавите ѝ очи достигаш едва след като надзърнеш зад авиаторски очила. Улегнал във фотьойл насред гората, заекът с жилетката сега е мъж с бомбе, който не си гледа часовника, за да следи времето, може би защото именно той е самата персонификация на това време. И така неусетно Страната на чудесата е открехнала врата към Долината на падащите облаци, където на моменти препратките към Земята, каквато я познаваме в сегашно време, са по-отрезвяващи от дозата сутрешно кафе. 



         Нека отмерената електронна музика не те заблуждава - приказен е светът на “Нощите на един самотен вестоносец”. Напомня повече на куклените декори на “Педя човек лакът брада” и предаванията за деца на БНТ от 19:45 всяка вечер, отколкото на игрален филм, обвързан със сериозните и сбръчкани теми на онези, които с гордост носят етикета си “18+”. На синия фон на безкрайното във всички посоки небе пощальонът, страдащ от синдрома на нездравословно заинтересования самотен индивид, изкарва нощите си в мисловно бродене по чуждите съдби. В картонени дървета и сгради се препъва погледа на порасналия и така, изневиделица, се завръщат детското въображение и любопитство относно наличността на змейове в кратерите пещери на Луната. А в сюжета разпознавам и привидно безсмислената комичност на повторяеми действия от страна на пощальона, който се опитва да съживи пощата в Анкх-Морпорк от книгите на Тери Пратчет. 



         Ала под повърхността на комедията често, включая в този случай, срамежлива напъпва тъгата. Героят на Китодар Тодоров е толкова изоставен, колкото позволява наличието на един-единствен физически присъствен човек в забутаното му ежедневие. А по моя интерпретация дори този човек, който спи до утихнал самовар в гората, би могъл да не е реален хомо сапиенс от плът и кръв, а чисто олицетворение на времето, чиято “песен никога не [ми] омръзва”. Насо Русков влиза в ролята на вездесъщ разказвач, каквато е и функцията на преливащите от ден в нощ и от нощ в ден доби. Той ту е тук, ту е там, ту не е. Без да се напрягаме, бихме си представили как съзнанието ни ни подлъгва да повярваме, че на фотьойла до пощальона реално стои някой друг, а той всъщност да чете остарелите писма сам на себе си, очаквайки дъжда да оближе мастилото от позагнилата хартия и да отнесе думите до нищо неподозиращия получател. Извънсюжетното въведение в сценария на Николай Грозни си го казва: когато оставиш една работа да узрее до увяхване, тя сама ще се свърши. Пликовете в ръцете на вестоносеца от само себе си се отлепят в краищата, защото вече новината в тях е толкова стара, че е станала незначителна за всеки друг освен за него - мъжът в задимената сграда, подминавана от всеки човек с по-добра за вършене работа. 



         Андрей Кулев режисира монолог на изолацията накрай света, предрешен като диалог между мъж и неговите спасители в редовете на писма, предназначени за непознати с нулев потенциал да станат негови познати. Приказният похват на режисьора замаскира донякъде абсурдизма на служебния дълг, за който филмът ни предупреждава още в началото. Пощальонът не би напуснал работното място, въпреки че покривът му пропуска дъждовната вода, а и би могъл поне да възприеме пътешествието си до нови места като практическа командировка за събиране на мидички за ремонт. Има една зона на комфорт, чиито граници не напускаме, защото всичко в нея е ясно - в колко часа отиваме и заминаваме, какво се изисква от нас и какво не ни е позволено да искаме от живота. 



         Всеки един от нас е вестител с инсомния от тревоги, мисли за другите и работа, чакаща някой да я приключи. Когато се чувстваме самотни, говорим с времето, на което му е писнало да ни гледа как въртим и сучем на едно място, проспивайки възможностите за разходка по бреговете на Арабско море. Скоропоговорката в “Нощите на един самотен вестоносец” реди как в мистично нереалната обстановка на изрисуваната гора, пощальонът не умее да различи реално от нереално, защото повторяемата му реалност го провокира да търси нереалното. А дори не осъзнава, че само да подкара колелото си една идея по-далеч от пощата, би срещнал разказвачите на присвоените си писма.