Ще предприема рисковото действие да започна рецензията на сюрреалистичен филм с чисто българска поговорка: “Един дол дренки”. Да, повече ѝ прилича да намери място сред редовете на басня с поучително послание, отколкото да я изтипосам като коментар на наполовина будния, наполовина сънуван сценарий на Ивайло-Миновия късометражен филм, но онези, които са гледали филма, ще разберат какво имам предвид. 

         В своя херметически затворен, предпазен от очите на тълпите, свят сюжетът извършва кръг, за да стигне дотам, откъдето е започнал. Началото и краят са един дол дренки, двамата главни герои не остават по-назад от подобно определение. Където и да се обърнеш, пустошта се разпростира до хоризонта, където отново преминава в себе си и си позволява промяна единствено когато слънцето смени позицията си спрямо линията между небето и земята. Тази повторяемост, която неминуемо насища зрителя дотолкова, че оставя у него усещане за празнота, е типична за филмите от жанра на сюрреализма.                             

        Специално в този случай правя паралел с “Meshes of the Afternoon” на Мая Дерен, която си играе с възприятията за логика на зрителя, като натрапчиво акумулира символи и предмети върху тръбен звук, способен да те преследва и след като заспиш. Намирам го за крайно увлекателно, че същият призрачен тон присъства и в “Баща”, но може би съм само аз. И Дерен, и Минов вплитат в протагонистите си въпроса “Кой съм аз?”, но не със значение на какво представлявам, а по-скоро във връзка с избора това кой от всички да бъдеш ти; кому да подражаваш.

          Решението на този въпрос е главната сюжетна линия на филма “Баща”. Когато Лео се събужда сам в пустошта, дрипав и объркан, в себе си той има единствено по детски изваяно познание за правилното и грешното. Душата му е неопетнена, а погледът - бистър от вкоренената невинност. Окото на оператора се асоциира с него като чист и праведен герой, който не би наранил друга жива твар - движи се безцелно с клатушкащото му се тяло и бива заслепено от изпепеляващата слънчева светлина. При срещата сред стадото говеда погледът на камерата остава на нивото на очите на Лео, докато възрастният конник е поставен в кадър от нисък ъгъл, за да се пресъздадат правилата на йерархията - възрастният гледа над младия и неопитен. И като за капак носи шапка - лукс по време на уестърн (или ийстърн, ако приемем, че се разхождаме из българската пустош?). 

         Значимостта на сцената е в позицията ѝ на отредител на ролите. Младият човек броди безцелно, докато не среща конника, чиято привидна извисеност да го насочва в живота. Въпреки контрастните им възприятия за позицията на човека в природата, Лео търси бащиния пример. След като той излиза от езерото с бутилка мляко, по догадки оставена му от по-грижовната майчина фигура на мистериозната жена във водата, възрастният мъж маха биберона и заменя млякото с вода. Невинността дава път на възмъжаването в последвалата серия от кадри, където единственият елемент, който липсва, е Том Уейтс, седнал на една страна зад пуснато свише в пустошта пиано и с цигара в уста. 

         Каубоят учи момчето как да бъде него, но безмълвните уроци на сляпо подражание не са признак на мъдрост от страна на учителя. Те са слабост на праволинейната перспектива относно живота в черно-бяло. Той не дава повече от това, което знае, но и не показва уважение към онова, което би могъл да знае, за да остави на момчето пространство за себеизграждане. Ако младият човек в безкрайната равнина не срещне друго лице, лесно ще се подхлъзне на изхабения от живота, жлъчен пример. Би предал себе си, за да задоволи с идеално копиран танц някого, който никога не би предал себе си заради друг. Но той не би могъл да припознае недоброжелателната ръка, ако тя е тази на единствения му баща, дори и той да насочва пръчка към гърба му. Затова, когато конникът отваря обятията си в предпоследната сцена, младият мъж сваля дрипите, за да влезе в неговите премени и да заеме неговото място. 

        Да убиеш телето е лесната част, защото кръвта му е чиста все още и то не знае как да се предпази. Но веднъж влезе ли волът под кожата ти, кръговратът се затваря и няма значение кой е възседнал коня в последните секунди от филма - старейшината или новобранецът. Както казах в началото, един дол дренки са. И за да завършим с още една поговорка, то се е видяло, че крушата не пада по-далече от дървото.