Две са особеностите на българското кино, които (поне за мен) са най-дразнещи и непоносими. Неизвестно защо българските кинотворци намират простичките, човешки истории за недостатъчни и непременно държат да си усложнят сюжетите с купища метафори, философски идеи и обобщения за живота. И - второ - актьорите ни изричат репликите си така неестествено, приповдигнато и без грам чувство, че нито за момент не можеш да им повярваш.



„Парафиненият принц" определено не страда от тези недостатъци. Той разказва проста история за мизерия, самота и безнадеждност. И звучи автентично, убедително и до болка достоверно.



Още началните кадри ни потапят в познатата реалност. Камерата се плъзга по грозните фасади на огромните соцблокове, състоящи се от множество безлични кутийки, претъпкани с хора. Това е унифицираният свят на човека без значение, без надежди, без възможности и без бъдеще. Светът на мизерията, бедността и оскотяването. Този свят е действителен и истински, той е непроменим и вечен. В него човекът е вечен заложник на безпаричието, да се влюбиш е поредното ти робство, да очакваш дете - поредният проблем. Не мечтаеш и не очакваш да ти се случи нещо хубаво, гадостите не те изненадват. В него убиваш, играеш футбол, слушаш рап, сипваш си яхния и с равен глас съобщаваш в полицията за престъплението си - всичко в този ред, без да се самосъжаляваш и оплакваш.

За разлика от тази груба действителност, телевизионният свят е приповдигнат, бодряшки и абсурдно напудрен. Рекламите, които обещават свежест и вечна младост и телевизионното предаване, чиито участници сякаш обитават някаква друга планета, са идеалният звуков фон, на който героят влачи труповете на майка си и сестра си.



Някъде в Младост 2 обаче обикновеният човек просто мъкне бремето си, зает да оцелява някак и търси бягство и спасение в достъпните за него илюзорни реалности - на спорта, на музиката, на компютърните игри, докато приятелите му един по един си отиват и самотата и безнадеждността му стават все по-силни и неразрушими.

Съкрушителното тук е, че историята на героя е само една от многото подобни, заключени в безчетните кутийки на грозните блокове, един частен случай, който допълва общия фон и не променя нищо в действителността. Всички си оставаме заключени в отчаянието и безнадеждността си, без възможност да се измъкнем и да се спасим.



Павел Веснаков не само разказва въздействаща проста история, но и изгражда пълнокръвни и достоверни образи. Персонажите му звучат автентично и истински. Актьорът Александър Алексиев е наистина убедителен и последователен в изграждането на героя си. Много впечатляващ е и звуковият фон - телевизионните предавания и рапът (силен и въздействащ, такъв какъвто трябва да е - крясък в лицата ни, упрек и бунт, а не жалка словесна мастурбация на търсещи внимание подрастващи) допълват атмосферата и са съществена част от облика на главния герой и на историята изобщо.



Парафиненият принц ни сблъсква с реалността - такава, каквато не искаме да знаем и определено не искаме да виждаме, че е. С допускането на гледна точка, според която убийството на близки хора може да бъде всъщност акт на обич и милосърдие, той предизвиква морала ни - такъв, какъвто искаме да е - чистичък, черно-бял и недвусмислен. А от това винаги има смисъл.