История за това как една круша се превръща в ябълка на раздора.

 

Всеки студент, учещ кино, трябва накрая на своя път в университета да представи завършен филм. През 2016г, Петко Модев, завършвайки образованието си в НБУ създава „Крушата“ като свой дипломен проект. Ако понятието „студентско кино“ често бива съпътствано с предразсъдъци за качествата на филмите, то „Крушата“ обръща тези представи.



Филмът е семпъл, с изчистена и много оригинална графика, изцяло ситуационен, което е на мен лично любимият ми тип късо кино. Когато филмът се опитва да разказва истории, разстлани в големи периоди от време, с различни локации и пластове, това изисква и по-сложно изграждане на героите. Предистория, навързване, настроения, състояния, са все елементи, които удължават екранното време без задължително винаги да са полезни за същинското действие. Тук, случаят е обратен, имаме история със завръзка, развитие и развръзка, събрани в един момент, едно място, едни герои.

Този тип история можем да кажем, че е най-чистата класическа (и трудна) форма на късо кино. Преживявайки една ситуация, съзнанието на зрителя е по-концентрирано, защото няма излишни елементи, които могат да отклонят мисълта му във всевъзможни посоки, които не следват същественото развитие на историята. С две думи – по-трудно е зрителя да се изгуби.



С това обаче и идват предизвикателствата: историята трябва да е много оригинална, а всеки детайл внимателно изпипан, защото всичко се вижда в този стил кино. Зрителя трудно може да бъде заблуден, защото няма много пространство за ефекти, монтаж, въздействие чрез музика, импресии и т.н.  Пак с две думи – няма възможност за разводняване.

В „Крушата“ нивото на съспенс е първокласно, защото произтича от нещо много просто и конкретно. Двама мъже, които биват обслужвани по равно са изправени пред ситуация, която изглежда непозната за тях – поднасянето на една круша. Крушата идва и си отива, с което и тяхното недоумение. Новите порции храна връщат нормалното състояние на нещата. А то е привидно спокойно и добронамерено.

Ако първоначалното завъртане на сюжета вдига зрителя до ниво съспенс, то последващото развитие на ситуацията го изстрелва много нива нагоре, съчетавайки съспенса с философска проблематика, въвеждайки ни в един сблъсък, познат на всеки един от нас – изправянето на Човека срещу Природата си.

Именно този назряващ сблъсък прави филмът много притегателен за зрителите, защото той прониква в същината на вечния дуализъм между превъзходството на човешкото и низостта на животинското. Така да се каже, няма шест пет, когато конфликта реално се случи, Човекът няма накъде да бяга, да се крие, „да го играе“, ще трябва да се прояви такъв, какъвто наистина е.

„Крушата“ освен всичко друго се оказва и доста проницателен. Годината през която излиза е 2016г, три години преди друг филм, от 2019г, който сега, покрай карантината, придоби широка популярност. За испанската продукция „Платформата“ става въпрос. В нея се разказва за „затворен комплекс“, наподобяващ затвор. Във всяка клетка има по двама души, клетките са една под друга, подредени вертикално, неизвестен брой. В средата има отвор, през който отгоре-надолу, веднъж дневно, се движи платформа на която има сервирани всевъзможни апетитни блюда. Количеството на храната е изчислено да стига за всички затворници, но както може да си представите, нещата не се случват никак по разчет. Жанрово, филмът е научна фантастика и ужаси, така че може да си представите, че нещата никак не протичат по логичен разчет.



Хуманността май се оказва нещо доста крехко.



Макар и много различни „Платформата“ и „Крушата“ изследват един и същи проблем, закътан в човешката душа. Бих казал, че „Крушата“ е нещо като A+ вариант, който е безопасно да го покажете на децата си, ако ви обземе желание да им покажете испанския филм, но и разбирате, че той не само е категория 18+, но и реално може да е доста травмиращ за деца.

Под ръководството на Анри Кулев и Иван Веселинов, Петко Модев е успял да постигне история, разказана на световно ниво. „Крушата“ е филм, с уникална визуална естетика, който напипва много точно определени психологически струни и с простичкия си сюжет може да бъде основа за дълги и смислени дебати. Това е пример за филм, успяващ с конкретна ситуация да достигне универсална и винаги актуална философия, който се оттегля от вниманието на зрителя в точния момент, за да го остави сам със собствените си изводи от видяното.