Конфликтът между баща и син е стар като света. Той е част от процеса по съзряването на младия юноша, лиминален етап, който е не само неизбежен, но и необходим момент във формирането на личността. В този архетипен двубой ни въвлича филмът „Басейнът“ на режисьора и сценарист Павлина Божкова. История за липсата на диалог между родител и дете, за крехкия баланс между грижата, любовта и нуждата от свобода и разбиране.



       Сюжетът се завърта около един шестнайсетгодишен тийнейджър, неговото любимо куче, родителите му и тренировките по плуване, които той ненавижда. Баща му обаче е на друго мнение. Той смята ,че мястото на синът му е в басейна. Майката е просто безмълвен свидетел. Старото куче е на прага на смъртта, а младежът намира утеха единствено у своя четириног приятел. Но какви са действителните желания на момчето, дали наистина мрази тренировките си и с какво иска да се занимава оттук насетне, какви са неговите мечти? Все въпроси, които остават отворени за въображението на зрителя.



       Филмът е построен върху пет персонажа, или за да сме по-акуратни, четири персонажа и един топос. Това са майката, бащата, синът, кучето и басейнът. Всеки от тях, има своето конструктивно и символично място в наратива и в изграждането логиката на киноразказа, затова ще хвърлим по един поглед на всеки един от тях.



       Майката (Мариана Жикич) е там, просто защото се очаква да има майка в семейството. Сценарият би работил прекрасно и без нея, ако да речем беше починала или беше напуснала семейството си. Тя допринася единствено със своето отсъствие. За целия филм не си отваря устата нито веднъж и прави един неуспешен опит да прегърне сина си. Играе пасианс и безропотно склонява глава всеки път, когато съпругът ѝ развива „теориите“ си за това кое е важно и кое не за техния син. Пасивният майчин образ резонира със свръхчувствителността на момчето и неговата всеотдайна грижа към кучето, сякаш той компенсира липсата на действително внимание от собствената си майка.



       Бащата (Цветан Алексиев) е любопитна смесица между доминантност и колебание. Пред сина си играе ролята на патриарха, който знае как седят нещата и какво е добро и какво лошо за него, а и по принцип, но в поведението му се прокрадват много дълбоки съмнения и екзистенциално объркване. Човек, който очевидно не се е реализирал в своите спортни амбиции и в момента ги проектира върху сина си, без да осъзнава, че именно така го отблъсква от тях. В почивките от спортните наставления му дава „безценни“ уроци като: „Държавата ни краде през деня, ние им го връщаме нощем“, показвайки му как да спира отчитането на електричеството вечер. Баща, който е сляп и глух за нуждите на сина си, който не разбира, че момчето копнее за взаимност и емоционална подкрепа. Копнее да бъде изслушано, да му бъде дадена възможността да избира, тъй като навлиза в онази възраст, в която вече ще трябва сам да взима решенията за живота си.  Още по-малко разбира бащата, че синът му минава през естествен, но сложен житейски етап от живота и действията на родителя имат огромни последици върху младото съзнание.



       Синът (Матей Бърнев) е мълчалив, затворен и чувствителен младеж, който е попаднал в опасна хватка между детството, което си отива и зрелостта, която все още се чува като далечно ехо. Онази възраст, в която личността се формира и повече не може сляпо да следва бащиния закон, но и в която юношата все още няма нужните опит и кураж радикално да се опълчи на родителското тяло. Бунтовник без кауза, който не може да отличи собствените си желания от чистото противопоставяне на бащината фигура и който поради това се намира в същия порочен кръг от колебание. Емоционално състояние, което го захвърля в перманентен дисонанс, в нескончаема тревога и постоянно претегляне върху везните на позволеното. Той не е сигурен обича ли плуването или не, прав ли е баща му или не, как точно да реагира и какво решение да вземе. Да се откаже ли от тренировките напълно или да приеме това предизвикателство? Хванал се е за своето старо куче като удавник за сламка, то осмисля битието му, но когато и кучето вече го няма, какво следва? Показателна е финалната сцена, която вместо да го измъкне от двоумението, отново го връща там, на пейката до басейна. Синът има нужда от баща си, има нужда от съвет, от подкрепа в своето решение, но дали ще ги получи?  



       Образът на кучето символизира последната връзка на момчето с неговото детство, с което то не иска да се раздели, но това е част от неумолимия ход на времето. Те са на една възраст, израснали са заедно и то въплъщава онзи период от живота на момчето, когато всичко е било наред, когато не е имало противоречия, магическата хармония на детските години. Смъртта на кучето само потвърждава, че детството е приключило, юношата следва да направи първата си стъпка в мъжеството. Една от най-болезнените трансформации в човешкия живот, но и една от най-важните, изведена във филма в сцената с грамофона и драматичната ария, която кулминира в сноповете от сутрешни лъчи върху трупа на кучето. Ние сме в непрестанен преход от едно състояние в друго, от едно съзнание в ново. Спирането на тези промени и фиксирането в някакъв идеализиран момент има пагубно въздействие върху израстването и съзряването на една личност.



       Така стигаме и до басейна, който се превръща в метафора за онова пространство, в което ще се извърши метаморфозата, в което юношата ще навлезе в следващия етап от живота си. Това са първите му стъпки в новото, само трябва да се престраши, макар че в целия филм ние не виждаме момчето да се намокри дори веднъж, а камо ли да влезе във водата, а все пак басейнът е контролирано водно тяло. Ако трябва да го сравним с морето или океана, които по-точно отразяват действителния живот, то басейнът е изкуствена среда. Тук се отваря възможност за алтернативно тълкуване. Може би момчето трябва да зареже тренировките и да се гмурне във водите на живия живот, да се сблъска с вълните, с нещо автентично, за да може да преодолее този труден момент от живота си и да продължи напред, да намери себе си.



       Филмът „Басейнът“ е лаконичен психологически разказ, които макар да борави с утвърдени образи, успява да извлече естетическа и етическа убедителност. Сюжетът е реалистичен, не страда от нагласени моменти, а ни потапя в комплексната и парадоксална душевност на тийнейджърските години. Времето, в което младата личност има най-голяма нужда от родителска подкрепа, но същевременно е назрял моментът да се откъсне от семейната среда, за може да придобие самостоятелност и да се превърне в пълноправен член на семейството.