Ще си позволя да започна с малко предистория: Лятото е в своя разгар, Долна Малина Open Fest тече с пълна сила и предоставя невероятната възможност на няколко човека, обединени от любовта си към киното да патентоват на екран плодът на творческото си вдъхновение, носещ името „Радиотехникът“.



Темата за телефонните измами вълнува отдавна режисьора Ваня Бойчева и именно това дава първоначалния тласък в постепенно зараждащата се история на дебютния ѝ филм. Въображението ѝ, разбира се, не спира дотук и наред със своята социална ангажираност и послание, във филма умело е преплетена и темата за човечността, или по-точно за доброто в човека, което въпреки всичко, накрая винаги изплува на повърхността. Сценарият е готов и екипът разполага само с няколко дни, за да заснеме своята автентична история, която след премиерната прожекция обира всички възможни награди на феста. Разбира се, заслужено, защото „Радиотехикът“ е изпипан във всичките си основни компоненти - от актьорската игра на Благой Бойчев, който умело и достоверно се превъплъщава в ролята на радиотехник и, не бих могла да пропусна, грабващата автентичност на може би най-яркият герой в историята – баба Велика, през завладяващата камера на Цветомир Петровски, която директно ни потапя в атмосферата на селото, до финалната дума на монтажа, който дооформя и затваря историята в нейната логична фабулна завършеност. В рамките на 10 минути напускаме за момент задушаващата ни лятна София и се пренасяме в далеч нетолкова забързания начин на живот в Долна Малина, в което едно моментно отклоние на местния радиотехник, ще наруши иначе царящото спокойствие.



В последните години се наблюдава значителен интерес към българското село от родните ни режисьори, които го превръщат във фон и в основно място за развитие на действието. Но то, освен предпоставка за визуалното случване на „Радиотехникът“, е и съвсем реален, главен герой, прецизно уловен в своята колоритност и обгърнато в меки тонове.



В на пръв поглед простата сюжетна линия всъщност е преплетена трогателната история на един човек, раздвоен между собствената си съвест и изборите, пред които условията на бедността го поставят. Ситуацията в живота на главния герой Явор е такава, че поправя радиа често не срещу заплащане, а срещу хвърчащи обещания, докато здравето на детето му става все по-силно зависимо от изпаряващите се средства. Изолиран от целия свят в своята малка работилница, концентриран единствено върху работата си, Явор дори е успял да изгради невидим щит срещу малката говореща машина сякаш, за да се предпази от непрестанния монотонен порой от новини. Все по-често звънящият и зовящ за помощ телефон обаче пропуква този щит и веднъж разрушен, сипещите се с предупредителен тон съобщения от радиото вече не служат за укор или поука, а напротив, заглушават напълно гласът на съвестта му. Настъпва един повратен момент, в който, радиотехникът, притиснат от немотията и най-вече воден от бащинския си инстинкт, вижда лесната възможност да открадне пари от нищо неподозиращите и наивно попадащи в клопките на телефонните измами пенсионери. Интересно как именно машината, която му носи препитание става и главният виновник, който го подхлъзва, показвайки му лесния път на измамата. Веднъж попаднал в сложния житейски омагьосан кръг, решението му да се сдобие с пари по нечестен начин изглежда логично. Все пак те няма да послужат, за да задоволи някоя материална прищявка, а за да помогне на собственото си болно дете.



Как бихме могли да сме сурови морални съдници обаче, когато ставаме свидетели, че Явор за нито един момент не си позволява да остави с празни ръце чакащите пенсионери, за които радиото е останал единствен прозорец към света, нито се поколебава да купи лекарства за нуждаещата се съседка, въпреки нарастващите ѝ дългове към него, защото вътрешно в себе си е убеден, че всяко добро ще остане възнаградено. И наистина е така. Последвалите едно след друго добри дела от страна на  Явор развиват у зрителя огромно чувство на емпатия към героя, точно затова и с такъв интерес следим развитието на втората сюжетна линия – личната история на семейството му. Преживявме я успоредно с героя през слушалката на телефона и с надежда очакваме всяко следващо позвъняване.



И именно във финалната развръзка е заложено искреното послание на филма : добрите новини за вече оздравяващото му дете идват точно след решението му да се предаде в полицията. Сякаш съвестта през цялото време му е нашепвала кое е правилното решение, а и вътрешно в себе си той също добре го знае.



Знаем го и ние, защото нищо човешко не ни е чуждо. На всеки от нас му се е налагало да укроти бушуващите в него противоположни чувства, да намери вътрешен баланс, макар  понякога границите на добро и зло да се размиват в съзнанието ни. Хубаво е, че разполагаме с огромното предимство да бъдем „радиотехници“ на собствената си съвест и от нас самите зависи на коя честота ще настроим сърцето си.