Този филм ни вкарва в, да си признаем, необичайна ситуация. Ако сме свикнали на определен характерен стил на изразяване на криминалната естетика в киното, тази история има необичаен подход към усещането за престъпление. Младо момиче успява да взриви социалното равновесие в супермаркет по доста аматьорски начин. Тя възприема случващото се като да е по-скоро страничен наблюдател, но не и център на събитията и не поема контрол над ситуацията.



Дали само вдишаният наркотик преди това е причината за тази глупост? Определено да. Наркотици като кетамин, амфетамин и някои други могат да повлияят сериозно дейността на точно определени центрове в мозъка, водещи до несъзнателни аномалии на поведението, почувствани като напълно нормални. Но наркотициите в по-голямата картина не са достатъчни за това фиаско. Липсата на по-добър избор пред нея ни кара да се запитаме: какво може да доведе човек до такава неспособност да различи реалността от собственото си въображение? Разбалансираното ѝ съзнание я вкарва в опасно приключение с куршуми, което тя даже не докарва докрай, защото виртуалната субреалност, изглежда, е по-важна от оцеляването. Хаосът в главата ѝ може да бъде хаос в главите на много други. Поддържането на изчистено и мирно съзнание е доста предизвикателно в този свят на култ към безкрайната, но студена, реалност на виртуалния свят.



Филмът извлича дълбоко черен хумор от абсурда на тази лудост, но е и доста, болезнено, реалистичен. Независимо от кикотенето, което ни обзема, това е тъжна история, докосваща емпатията ни, докато наблюдаваме липсваща сила на героинята и засилката ѝ към ада. В определен момент не сме даже настръхнали за престъплението, колкото за самата нея, позицията ѝ в живота и идентичността ѝ. Защо? Защото съпреживяваме интимно ситуацията, необичайно дълга за такава огнестрелна битка, в която вина, срам и дълбоко чувство за необратимост ни главозамайват за няколкото минути. Не само близките ѝ не осъзнават природата на обстоятелствата, в които се намира, но и тя не е способна да вярва на себе си. Макар да чувстваме, че сме с нея, тя едва ли може да бъде по-самотна. Перспективата пред света ѝ липсва, присъствието ѝ в него - също.



Jim Cummings успява да ни прекара през комплексни и сериозни чувства, смесени с фрапираща неадекватност в една огнестрелна история, доставяйки ни дълго и разтърсващо чувство, онова, което ни държи на ръба на седалката. Неговото кинематографично майсторство е страхотно, защото успява да ни вкара в дълбоките, тъмни, закътани кътчета на човешката природа. Трябва да признаем, че тези ситуации, макар и луди, са същевременно вдъхновени от реални събития. Човеците се оказваме неподготвени и ненаясно с това доколко дълбоко дигиталната реалност навлиза агресивно и неусетно в автентичното органично изживяване на реалността.