От доста време в главата ми се върти една мисъл, която Bianca Giaever е материализирала в този кратък филм. Децата се раждат невинни със скрита в тях цялата любов, която някога ще споделят. Ние ги научаваме да мразят, да са алчни, да не обичат света около себе си. Ако слушахме децата повече, отколкото ги карахме да са като нас - изгнили отвътре, световният мир нямаше да изглежда като невъзможен блян.



Това, което авторката е направила е да ни визуализира детското мислене, така че да го разберем. Въпреки, че всички сме били деца повечето забравяме какво е било. Филмът не ни стряска с ефекти, драма или някаква епична кулминация, която да обърне цялата история с краката надолу. Вместо това вниманието ни е приковано от първата секунда, защото ни е любопитно да си припомним как сме виждали света.  През цялото време историята сякаш не отива на никъде, но тогава тя пита детето каква е поуката.



Ефектът се получава, защото тъкмо са ни разнежили и ни плясват една гигантска доза реалност в лицата, а всички знаем, че тези две състояния са несъвместими. За страхът можем много да си говорим, в някои от филмите тук това си е основна тема. Но не сме говорили за това когато страшното го е страх. С детска невинност ни е даден очевиден урок, който не прилагаме достатъчно често. Мислете позитивно, за нещата, които обичате. За хората, които обичате и за всичко, което ви прави щастливи. Не за да се загубите в някаква друга, розова реалност. Любовта крие безкрайни запаси от енергия, която може да се използва за да се преборите с всеки враг - външен или вътрешен. Има много видове страх и всеки един може да бъде преборен, изгонен и заточен далеч от детските ни съзнания.