Подозирам, че за някои хора „The Shock Doctrine“ би бил шокиращ. Понякога истините за Политическите Практики за Печелене на Пари и Подобни Поквари (ПППППП, но не е ПП!) разтърсват със своята безскрупулност, особено ако падаш от Марс или безусловно се уповаваш на Новините. В изразения си дидактичен тон, филмът завършва с призива „Информацията е противодействие на шока. Въоръжи се!“ и в този смисъл ще разгледаме по-отблизо късометражката, създадена в съавторство с Алфонсо Куарон ("Roma", "Children of Men", "Gravity") по едноименния бестселър на канадската журналистка Наоми Клайн. „The Shock Doctrine” всъщност е режисиран от синa на Алфонсо Куарон – Джонас, а идеята му е да бъде по-скоро рекламиращ трейлър/тийзър на книгата, за което пряко свидетелства и фактът, че е възложен от английското издателство Penguin. Тези две обстоятелства са от значение за усмиряване на очакванията и за възможно най-обективното разглеждане на филма. 

 

Филмово-рекламната двойственост на „The Shock Doctrine” умело се загатва в началото му: след символичното обратно отброяване от ракорда на филмовата лента, бял надпис върху черно-бял кадър съобщава, че психиатрията триумфира. Моментално се включва доста познат мъжки глас зад кадър, който приповдигнато обяснява за поредното достижение на американския народ. Този промотиращ патос е едно от най-типичните явления в американската телевизия от миналия век и от време на време се забелязва в нови филми с по-иронизиращи наклонности. Същата комична нотка се чувства и тук, ала примесена с усещане за горчива неуместност. С добър усет за мярка, Куарон рязко дръпва шалтера на „рекламата“ за достиженията в американската психиатрия, за да пристъпим към същината на тази далеч не комична тема: методология за обществено манипулиране със свръх-капиталистически цели или, както Наоми Клайн я нарича – „шокова доктрина“. Канадката, която е съавтор на филма, встъпва със сериозен разказ за методите и експериментите на ЦРУ спрямо затворници и „източници“.

Документалните кадри, които допълват думите ѝ стават все по-шокиращи, подпомогнати изключително добре от звуковия фон. Маниерът, по който се въвеждат извадките от самите ръководства на ЦРУ за третиране на затворници, изпраща филма в съвсем различна емоционална величина - доста рядка за документален филм, бих казал. Анимациите в стил улични графити създават едно неуютно усещане за репресия, дебнеща зад всеки ъгъл. Самите рисунки са брутално хладнокръвни и безспорно влизат в художествена категория „илюстрации в наръчник“. На една от акомпаниращите ги инструкции пише „Уважавай природата, не изхвърляй водата!“, (с която давиш затворника си, ако обичаш!) Има някакъв болен парадокс в това да рисуваш техники за измъчване на затворници и то всъщност е най-хитрото решение в “The Shock Doctrine”.

 

Същинската теза на Наоми Клайн, нейната теория за „шоковата доктрина“, се базира върху тези полицейски техники. Филмът ясно очертава връзката между шоковия подход спрямо отделни индивиди и идентичния аналог насочен към цели общества. Клайн твърди, че природните бедствия, войните, терористичните атаки са тези „токови удари“, които вкарват човечеството в шок. Уязвимостта на това човешко състояние позволява израждането на меркантилност в чудовищни размери и тя посочва икономистът Милтън Фридман за Бащата. С помощта на документалните кадри, тезата й придобива реална визия. Виждаме фотографска композиция от ключови политически персони на ХХ в. заедно с дяволито подаващият се до тях Фридман. Изреждат се кадри от турбулентни и скръбни събития, получили широк отзвук в общественото пространство. Монтажът и звуковия фон отново имат за цел да предизвикат напрежение, съпоставимо с емоционалното състояние – тема на филма. С всички сили се дефинират два полюса, две страни – шоково отслабване и информирано противодействие. Само че преди да скочим яростно от стола, нека си припомним, че нещата далеч не са толкова прости… 

 

„Шоковата доктрина. Възходът на капитализма на бедствията“ е преди всичко третата книга на Наоми Клайн, в която тя детайлно предлага проучването си за влиянието на шока върху хората и използването му в широко-обществен мащаб с политически и икономически цели. Късометражният филм “The Shock Doctrine” на Джонас и Алфонсо Куарон е своеобразна адаптация на книгата, но дали заради късия формат от близо 7 минути или преднамерено зададена функция, той не си позволява аргументиране в дълбочина на зададената гледна точка. Разбира се, наивно би било да искаме задълбочено изследване от близо 700 страници да се побере задоволително в 7 минути и филмът на Куарон няма и не би трябвало да има претенцията за това. Дидактично предавайки може би най-основното в концепцията на Клайн, той се стреми да бъде емоционално ангажиращ. "The Shock Doctrine" безспорно има достойнства като кинематографично произведение и далеч не е нуждно да го изваждаме от комплект с книгата на Наоми Клайн, за да ги видим.