Парадоксално, но една от най-съществените и обсъждани теми, когато става въпрос за живота е неговият край. Може да се каже, че смъртта е единственото сигурно нещо, което знаем относно бъдещето (въпреки извечната мечта на алхимици и учени да открият метод за постигане на безсмъртие). Интересно е, че смъртта съществува най-вече като понятие, поне що се отнася до личния опит. Както казва древногръцкият философ Епикур: „когато ние сме, смъртта я няма, когато тя е, нас ни няма“ и все пак, като че ли единственото същество, което се интересува и страхува от нея е човекът. В природния кръговрат е постигнато едно ниво на безсмъртие, което напълно задоволява естествения импулс на живота. Родителите имат деца, които имат деца, които имат деца и така до безкрай. Човешкият вид е достигнал и една метафизична форма на безсмъртие в културата, в науката и изкуството, но и това не ни е достатъчно. Кой знае, може пък и някой ден да постигнем безсмъртие на индивидуалното съзнание, въпросът е по-скоро дали действително това искаме и дали това ще е дар или проклятие?



„Небето зад хълма“ на режисьора и сценарист Надя Тодорова е филм, който разказва за опакото на монетата. Смъртта не е страшна, тя е просто преображение, последното пътуване. Тя е може би най-естественото нещо, което сполетява всеки живот. Да, това е събитие, което винаги ще е трагично и тежко за нас хората, но може би трябва да го погледнем през детските очи, за да го разберем по-добре, защото въпросът не е дали ще умрем, а как сме живели.  „Небето зад хълма“ е визуална поема за пасторалната идилия на селския живот, трагична история за загубата на близък човек и разказ за съкровените отношения между един дядо (Атанас Атанасов) и неговата внучка (Никол Младенова). Това е красив и лиричен филм, в който се срещат три поколения персонажи. Лента, която превежда през широкия спектър на семейните отношения, която ни докосва до магическия реализъм на детството и тъжния, но естествен път, по който бродим ние хората.