В ежедневието си рядко оценяваме какъв дар е слухът и колко съществена част от живота ни, въобще от обществото и цивилизацията ни, е организирана около това, че притежаваме слухово възприятие за света около нас. Още по-рядко се замисляме за факта, че много хора се раждат без тази способност или я губят, по една или друга причина. Въобще обаче, не ми беше хрумвало, че някой би предпочел детето му да се роди глухо, разбира се не заради някакви садистични наклонности или социални и психически отклонения, а понеже е съзрял една непреводима и алтернативна красота в живота без слух. Подобни размишления се засягат в документалния късометражен филм „Спиралата между звука и тишината“ на режисьорката Кристина Георгиева.

 

              Лентата се фокусира около историите на родителите, отгледали деца с проблеми в слуха, тежките избори, които е трябвало да вземат и въобще какво представлява родителството, когато детето има нужда от специални потребности. Децата също излизат пред камерата, за да разкажат своята гледна точка, радостите и предизвикателствата, които са срещнали по пътя на своето израстване като хора с нарушен, или изцяло без, слух. От момента, в който става ясно, че нещо не е наред, през слуховите апаратчета и импланти, посещението на доктори, логопеди и слухови терапевти, до преживяванията в училище, ние ставаме свидетели на нелекия процес на социална интеграция за хората със слухови проблеми.

 

              „Спиралата между звука и тишината“ е филм, който не се опитва да бъде неконвенционален или провокативен като форма. Интервюта, лека игровизация на някои сцени и архивни кадри се преплитат в разказ, който повдига любопитни, сериозни и като че ли рядко засягани теми относно отглеждането на деца със специални потребности. Една от тях е родителският избор, който в крайна сметка предопределя до голяма степен бъдещето на детето. Дали да му се направи кохлеарен имплант или не, дали въобще да се предприеме някаква слухова терапия или пък, детето да бъде оставено такова, каквото му е било „писано“, дали да учи жестономичен език или не? Все решения, които ще имат огромни последствия за качеството на живот, но и за средата, в която израстват тези деца.

 

              Това е филм, който е образователен и твърде вероятно, би имал успокоителен и мотивиращ ефект върху родителите, които се сблъскват с подобни проблеми. Ценността на лентата обаче отива и отвъд това. Сблъскваме се и с по-универсалните въпроси за многообразието и индивидуалността, и за онова, което е установено като нормално в обществото. Ако приемем един по-широк възглед за нещата, които ни правят различни – телесно, психически, социално, културно, икономически – ще си дадем сметка, че така нареченото нормално е по-скоро социален конструкт и конвенция с цел по-лесно разбиране и генерализация, но действителността хич не е нито толкова черно-бяла, нито просто глуха или чуваща, а е пъстра и комплексна реалност, в която би следвало да има място за всички.