The Tunnel е нещо вълнуващо, странно, много човешко и едновременно античовешко. Научно-фантастичният жанр, включително и дистопиите присъстват стабилно в късото кино, но рядко се появяват така успешни филми, които увличат до самия им край и не допускат дори в един миг да се оформи усещане за бутафория. За точно тази ниша кино, в която се борави с мощни софтуери за ефекти, това хич не е лесна задача.

По много направления, The Tunnel е впечатляващ филм, и всяко едно от тях изисква да му се обърне внимание.

Първо, защо точно тази история с такива обстоятелства се появява точно сега? Филмът, макар и художествена измислица, както може би почти като всички дистопии, носи някакъв скрит политически елемент. Самият стремеж да се вкарат толкова усилия в пресъздаването на бъдеща версия на света, в която определени тенденции от действителността са се развили в негативна посока, е послание само по себе си.



Второ, The Tunnel ни въвежда в преживяването от преминаването на една граница, а сюжетът му сякаш върви едновременно по много граници. Например, границата на търпението, границата на нервността,

Отделните елементи като самоуправляващата се кола, технологиите за колективно управление на трафика, огромните сгради, не са ли всички тези неща, неща, към които се стремим в технологичния ни прогрес днес? Сам по себе си технологичния ни прогрес не е ли стремеж към утопия? Как обаче изглежда утопията? Това, което виждаме в The Tunnel не изглежда много утопично, същевременно е едно логически издържано развитие на добре познати от живота ни тенденции.

Трето, отвъд големите теми, които филмът засяга, The Tunnel впечатлява с човешкото си отношение към киноразказа. Всеки от героите е една плеяда от мисли, тревоги, вълнения. Всеки по някакъв свой начин отработва ситуацията.

Така стигаме до четвъртото: страхотна работа на Andre Ovredal и целият доста голям екип на The Tunnel. Филмът ни предлага едно завладяващо преживяване, с много детайли, на всеки от които е обърнато внимание. Личи си, че не са пестени средства в процеса на пост-продукция, нивото на ефектите е на върховно ниво, звукът също е на върховно ниво. Филмът безотказно ни докарва до състояние на много много съспенс.



Историята на филма не е случайно измислена, тя черпи вдъхновение от разказa на Alice Glazer – The Tunnel Ahead. Филмът, след като докарва зрителя до възможния максимум обтягане на нервите, завършва с облекчение, но и известна неяснота какво предстои. Колкото и ефектен да е филмът, не успява да елиминира напълно усещането, което стои зад въпроси от типа на „и това ли беше?“.

Да не забравяме този надпис, който се вижда на влизане в тунела. Този надпис и дълбоката тревога, която четяхме у очите на родителите, ни казват доста неща. The Tunnel е филм, в който е важно не само това, което се вижда, но и това, което остава невидяно.

Като вземем предвид факта, че в последващия процес на рецензиране и на дискусия, стигаме до съществени въпроси, които филмът провокира, то всъщност изглежда целта е постигната – да се запитаме такова ли бъдеще искаме?