Граничната зона между живота и смъртта е място, което за много хора е страшно, за други мистично, а за трети - не съществува. Изборът на точно това място за филмов сет е предизвикателство, първо защото никой не знае как точно изглежда то, и второ, защото върви по бръснача между разбиранията и вярата на зрителите. Ако у едни „Чакалнията“ създава душевен резонанс, то у други може да влезе в противовес с техните разбирания за живота, или поне да им се стори наивен.

Именно тази творческа смелост на Лора Маркова впечатлява. Тя не е само режисьор, но и сценарист. Можем да кажем, че това е един много неин филм, и за него се иска смелост, защото влиза надълбоко в душевността на героинята, оттам и на зрителя, а когато един разказвач си го позволява, то той трябва да съумее да го прави добре.

И има причини за това. Смъртта е нещо, което свързва всички независимо от култура и разбирания. Тя е нещо, което говори на всеки човек. Темата на „Чакалнята“ е универсална и това позволява филмът да бъде разчетен не само в България - навсякъде по света хората обичат и имат близки, за които искат да живеят. Филмът обаче отива и по-далеч.

“Чакалнята“ е много интересен, защото не е съвсем типичен за ортодоксалната ни култура. Идеята за прераждането е корен в древните индийски религии сред които хиндуизма и будизма. Въплътена обаче в разговора между героите, изключително изиграни от Никол Султанова и Васил Бинев, стои интересно, и провокира буря от размисли. Има ли момент, в който наистина избираме по кой път да продължим?

„Чакалнята“ не дава съвсем еднозначен отговор, което е добре, защото отхлабва точно този натиск, за който споменах в началото, върху религиозните схващания на публиката. В „Чакалнята“ не само буквално, но и преносно има много пространство, в което различни мирогледи могат спокойно да тълкуват по свой начин видяното.