Историята за съквартирантите, поделили болнична стая, държи в шепи понякога и малко останалия позитивизъм, за който дори сме спрели да търсим между страниците на вестници и в сменящите се картини на трагедия по новините. Сюжетът е вече поостарял, но не и овехтял, защото се крепи на основите на универсални ценности. Независимо от времената и интензитета на светлината в емисиите от ежедневието ни, човек изпитва нуждата да бъде обнадежден поне дотолкова, че да вижда циркова шатра вместо керемидени покриви. 

         Както вече споменах, сюжетната линия на “Прозорецът” е позната от кратък разказ, който до ден днешен е достигнал такава устна популярност, че остава с почти анонимен автор, като изключим тук-таме подписания из интернет пространството писател на име Хари Бушман. Такава е съдбата на множество сърдечни истории с поука, окупирали социалните постове на жени на средна възраст и хора над 60, чиито внуци наскоро са им направили фейсбук профили. Но с интерпретацията на разказа, предоставена ни от Михаела Танева, оставяме цинизма настрана и обръщаме внимание на специфичен поглед на режисьора върху историята за оптимиста и песимиста. 

         Едва прекрачилият прага на болничната стая млад мъж няма голям диапазон от перспективи, от които да гледа на света с каквито и да било очи. Прикован на легло по стечение на не-здравословни обстоятелства, той се намира или под безизразните лица на лекари с маски, или под таван, който през годините е обрал погледите на неизброимо количество обездвижени от болестта си пациенти. Да, разбираме момчето и неговото недоволство особено когато водата от чешмата не просто капе, а барабани право върху ушите ни. Звуковото оформление отрежда на капките вода специалната роля да засилят мигрената на едно общество, което е свикнало да човърка в проблемите, докато не стигне дълбоко в тях, но не за да излезе от другата страна, а за да остане на дъното. Най-живи ли се чувстваме, когато към собственото си бреме добавяме и броя на загиналите за предишното денонощие?

        От другата страна на паравана е тихо, спокойно, смирено. Учителката ми по български в гимназията непрестанно натъртваше на разликата между това да бъдеш смирен и това да бъдеш примирен. Ако второто означава да приемеш, предавайки се телом и духом, то при първото приемаш обстоятелствата, но успяваш да запазиш цялостта си. Разликата в тези две думи служи и за контраст в настройките на двамата главни герои - младият мъж се е примирил и не позволява на слънце да проникне в удобната му, но студена пещера, докато възрастният Гаврил смирено изживява своето време, преди да си замине от красивия свят пред очите му. Затова и течността в системите му не капе припряно.

         Киното е аудио-визуално изкуство, като още от сътворението си е доказало, че основно разчита на визуалния аспект. Но не и тук. Както в сюжета, така и в монтажа на “Прозорецът” превес взима звукът. Успехът на продукцията не е в картината, защото тя скромничи с поглед върху две от четирите стени на една стая, човек и половина в сянка и прозорец, който не пропуска външния свят вътре. Като зрители нашето възприятие е изваяно по модел на главния герой - води се по звука, тъй като очите биха могли да бъдат слепи със същия успех. В процеса на пост-продукция гласовите данни на филма доказват своето преимущество да създадат усещането, че позитивната мисъл има по-високи децибели, но по-умерено ги демонстрира в лицето на Гаврил и неговата страна от паравана.

         Възрастният мъж не успява да ни запознае със себе си, защото неговото присъствие е по-скоро събирателен образ на неуморната жажда за живот, опълчила се гордо и с едва загатната ехидна усмивка и пред смъртта. Неговата персона е в щрихи от оредяла коса, тил и яката на болнична пижама, но гласът му изпълва пространството с авторитет и жизненост, оставили репликата “Искам да гледам новините” да подритва камъчета на заден фон. Едва забележим, но съществен, отказ персонаж и глас да бъдат асоциирани един с друг откъсва гласа на Гаврил от тялото му и прави героя недостижим в своите смиреност и оптимизъм. Кадърът се плъзга наляво и надясно покрай паравана от страната на младия пациент в опит да надникне и да разкрие самоличността на добронамерения мошеник, но неуспешно - той остава неидентифициран, за да си отпие последна жарка глътка алкохол скришно от очите на медицинските сестри. 

         А момчето постепенно позволява на себе си да чуе цирка, чиято шатра се извисява навън и буквално върху дворовете и покривите на кварталните къщи. Простирите стават въжета за професионални акробати, немските овчарки пазачи се превръщат в пудели, а всяка баба със забрадка се чувства като екзотична дама. Разбитата накрая илюзия не ни разочарова. Не, тя ни загатва, че и реалността е все още влажна глина, която човек сам избира как да оформи. Ако ще сме на системи, нека поне изберем какво ще ни захранва.