Уау ... Е**ти стряскащото, а? На първо гледане не може да се каже много повече от това и няма по-добър от дадения ми повод, за да започна да се правя на Славой Жижек (Google it – струва си). Не че е подражаем, възприеми го като жалък опит на обикновен почитател.



Този филм е пример за кинематографията, която сякаш най-много ми лежи на сърцето. Разреденият диалог, прекрасните в цветово и съдържателно отношение кадри, целия мистицизъм – всичко те провокира да разсъждаваш за случилото и случващото се извън кадър, а защо не и просто в собствената ти глава. Може би тук не е толкова сложно, но пък си струва чат-пат да си пофилософстваме.



Очевидно централни за целия филм са отношенията на Крис и баща му. Още по-очевидно е, че те са били разхвърляни като къщата, в която се намира протагонистът, и където трябва сам да разсъждава върху всичките си дилеми ...  и да ги подреди, а не просто позаплакне (начало-край). Имаме намръщената му физиономия пред сватбената снимка на родителите му, разговорът със свещеника – всичко което сочи, че много неща не са били в ред. После неотворените писма и съня с бащата – Крис явно е страдал от факта, че тате не му е обръщал достатъчно внимание ...



Ако паузирате върху ксерокопията на статии, които главният герой вади от кутията, ще разберете каква е идеята на звънеца и гроба. В далечното минало този тип „сингализация” е изобретена, поради наличието на много случаи на хора, погрешно сметнати за умрели и погребани живи, най-вече болни от холера.



И така – имаме погребания жив баща, неспиращ да звъни, който докато Крис стигне до него вече си е съвсем умрял. После внезапното опразване на гроба, който поглъща самия Крис. Ясно е, че във времената на новичката кола Пежо няма холера. Какво символизират болестта, живото погребване и звънеца?



Алиенацията. Както вече казахме, героят страда от липсата на достатъчно дълбоки отношения с баща му. Когато в крайна сметка и родителят има нужда от детето си, то е готово да завре повиците му в запечатани кашони, да си прочисти главата от комплексите и да си продължи живота. И да е прекалено късно, когато все пак се сети за теб.



Но тези проблеми не е достатъчно просто да ги заметеш. Те  са част от теб, и без да усетиш ти си се превърнал в следващия, който дърпа връвта, но вече няма кой отгоре да чуе звънчето. Ако на теб не са ти обръщали достатъчно внимание, вероятно и ти няма да обръщаш на следващия, а в крайна сметка всички  сме сами в гроба.



Май е това, а? Ти как го възприе?