Екатерина Денева създава филма си като курсова работа, докато учи „Филмова и ТВ режисура“ в НАТФИЗ. Тогава надали е подозирала, че с толкова семпла история, няколко месеца по-късно филмът й ще бъде оценен от една от най-високите трибуни за кино в България, влизайки в официалната късометражна селекция на София филм фест.

 

„Трети етаж“ клони към етюд, макар че монтажно има всички характеристики на „филмова продукция“. В този филм, очакването ни като зрители да се случи „нещо“, така и не се оправдава. Това е и причината първото усещане за филма да е, че е недовършен.

Да направиш филм, без да заложиш водещ конфликт в него е смело, дотолкова, доколкото шанса да е негледаем е по-голям, отколкото да се получи нещо „ефектно“. Неслучайно журито на СФФ селектира „Трети етаж“ измежду  късометражното производство за 2008г.

 

„Трети етаж“ постига друг тип естетика за кино, който не гледаме често, защото не е предназначен за масова публика. Почти като поема, филмът хваща един щрих от деня и го превръща в смисъл сам по себе си. Нетърпеливостта, която гледането на този филм поражда напомня колко по-бързо се движи времето за нас. Филмът фино поддържа усещането, че е прелюдия към конфликт, към „нещо“, което трябва да прекъсне това монотонно изкачване.

 

Ако традиционно един филм е разказ, то „Трети етаж“ е само първото изречение на разказа – една баба се изкачва до дома си. Това обяснява и усещането, с което с изненада ще останат мнозина накрая: „боже, ама то нищо не се случва?!“. Обикновено, този дял на киното е запазен за тренировките на учащите кино, а не за комерсиалното кино, но когато нещо е добро, то намира начин да напусне тесните аудитории на Школата и да поеме „по големия свят“.

В случай, че сте превъртяли филма напред, то вероятно сте от най-новите поколения, чиито неспокойни умове работят на такива обороти, че придружаването на една баба e твърде „бавно“ занимание. С това идва съществен въпрос: дали ни убягва фактът, че тя също е била млада и е взимала стълбите за секунди?

 

Точно тук пипва „Трети етаж“, без усилие, той постига дълбочина на персонажа – достолепните крачки на една дама. Прави мост между поколенията, позволява ни да надникнем за миг в самотното рутинно действие на един уморен, вече наживял се живот. Докато за нас това е безинтересна микроскопична част от деня, за нея това е интимен момент, в който тя ще изпробва отново пределите на силите си.

Оттук насетне всяко изкачване на стълбите за нея е същински успех, едно от последните стъпала, запазващо нейното достойнство като голям човек, способен да се грижи за себе си.

 

„Трети етаж“ е филм, който с простота достига дълбочина. Той ни позволява да бъдем с тази баба и да изкачим стълбите с нея. Прави го толкова добре, че събужда нежно емпатията ни и позволява за кратко да бъдем тази баба. Да проумеем за кратко „старостта“, за да оценим „младостта“.