Кейт Ривърс е старстен артист, доказал се най-вече в рекламния бранш свършвайки страхотна работа за големи комапнии като Майкрософт, Мак Доналдс, Мазда и други. Също така доброволоно е работил по проекти свързани с развитието на региони (Сенегал, Замбиа, река Амазонка).





Този басно подобен филм демонстрира стила, с който Ривърс поднася послания. Определено появата на този, много приличащ на Енрике Иглесиас човек - Кларк Кьолш е заитригуваща. Тук няма портали. Няма ефекти на пеперуди.

Първите кадри заедно с музиката от Ерик Холжъс оптимистично ни настройват за приключение, което не е често в пет минутния формат. Въпреки това в “Жажда” присъстват най-важните, отличителни елементи за жанра - остро разграничаване на добрите и лошите персонажи; и поучаване чрез показване на реалноста, с един развлекателен и дори забавен стил.





Трябва да отбележа нещо, което може би виждам за пръв път в игрално кино - леко разминаване/несъответствие между говор/звук и артикулация. Изглежда Кейт Ривърс умишлено е постигнал един „мистър-бийнов ефект“, което намирам за готино и допълнително хваща (подсъзнателно) вниманието ни. С това, разбира се, засилва и комедийното на екрана. Любимият ми момент е когато Кьолш се гмурка в басейна и се случва точно това, което очакваме да се случи… това също е умишлен ефект. Ние разбираме защо вселената тормози героя когато виждаме капещата мивка. Хм, доста смислен и актуален филм, нали?





Замисляли ли сте се колко ПИТЕЙНА вода използвате за измиването на една чиния? Аз го осъзнах едва след като изгледах филма и се оказа, че за една чиния изразходвам средно над половин литър! Ако някога през живота си попадна в ситуация, в която умирам от жажда и си спомня тези подробности… сигурно ще се приключа от яд.





Накрая какво разбираме? Всичко това се случва, защото героят е отказал да даде на прежаднял мъж шишето си с вода.

Никога! А сцената по време на надписите е много яка - кифлата с кифленското си кученце, по токчета в пустинята. Bye b@#*h!