This Is Vanity не е филм за всеки, но всеки трябва да го гледа, не само, защото по света има много такива истории, но и защото е важно да си припомняме понякога какво означава да цениш живота. Ако сме свикнали, че тормозът между децата по-често остава на тяхното ниво и има респект от родителското тяло, то има и случаи, които далеч не са толкова безобидни. Такъв беше случаят със Soft, който наподобява доста This Is Vanity, само че разглежда нещата от мъжка гледна точка и по-скоро извежда респекта като основна линия. Докато This Is Vanity отива още по-далеч... Той извежда човещината, от която тръгват и всички други качества/недостатъци на хората изобщо.

 

Във Великобританското общество (както и в Ирландия, Франция, САЩ) се е зародил един казус, който не само че и до днес не е решен, но и никой няма намерение да го разреши, защото никой не говори за него. Ако още не се досещате, говоря за т.н. suburban areas или на български – предградия. Един Люлин в София е нашия еквивалент, но при нас това някакси не е толкова осезаемо. Защо тези зони са толкова проблематични? Защото представляват огромни територии, които имат ограничена връзка с големите градове и с годините на увеличаване на населението се явяват различни проблеми, които тръгват от липсата на работа > безпаричие > отчаяние > липса на перспектива > агресия. Полицията в тези зони уж я има, ама не съвсем, защото този процес далеч не е непланиран, напротив, порочният кръг се поддържа, защото по едни или други причини политиците често имат нужда от такова разслояване на обществото. Същият казус съществува в Париж (Ter Ter, вижте ревюто), както и в много американски квартали, където законите на джунглата доминират над обществените такива. Веднъж влезе ли един район в този кръг, се заражда underground-а. Веднъж зародил се, започват едни трудно обратими процеси, един от които е израстването на деца без ценностна система, защото средата не им позволява да вярват в нещо градивно. За тях насилието е начин за решаване на проблемите. Една от спецификите на този тип хора е, че в слабостта те не виждат поле за конструктивно въздействие, а обратното – виждат дупка в защитата, чрез която проникват вътре и унищожават всичко, което могат. Това го казвам на база филмите, които са правени за тези мрачни части на световното общество... и доза логика.

 

Групичката в This Is Vanity е именно такава. Те виждат различния човек (дъщерята), която е слаба и неспособна да се защити. Реакцията им не закъснява. Oliver Goodrum трябва да се отбележи, че е направил не просто драма... Той е изпипал толкова добре всичко, че да достигне максималния предел на въздействие, което киното изобщо може да има върху зрителя. А в случая, когато говорим за толкова тежка история, със сигурност този филм има потенциала да просълзи доста хора. Не засягам изобщо кинематографията, защото тя според мен е отлична по всеки един параграф. Само ще ви подметна нещо, камерата почти през цялото време се клатеше леко. Това не е случайно, така се наподобява повече тресенето, което зрението ви поема, когато ходите. Подсъзнателно, тази малка разлика има огромен ефект върху начина, по който ще възприемете филма, а именно засиленото ви чувство за съпричастност, защото илюзията, че сте не просто наблюдател, ами присъстващ става по-качествена.

 

Вместо да развивам съждения откъде е дошла тази идея на Goodrum, ще ви цитирам какво казва самия той за филма: “I came across this horrifying headline and had an opinion almost forced on me which then totally reversed when I read the article and this was exactly what i was looking for in a short film. At the time I found the story, I was doing a lot of research in to evil, nature vs nuture and general dark themes. It was just something that affected me enough that I wanted to say something about it i guess.”

... повече нямам какво да кажа, този филм е за сърцето на всички ви и съзнанието на онези, които са забравили да ценят живота, такъв какъвто е.