Най-големите ни страхове се раждат в ума ни и се подхранват от собственото ни въображение. Затова ни е толкова трудно да се преборим с тях - битките със себе си не са никак лесни. Налага се да избягваме подлите номера на собствения си ум, отчаяно вкопчвайки се в логиката, опита, разума си и, за съжаление, твърде често да гледаме безпомощно как въображението за миг ги разбива на пух и прах. Страховете са съществена част от живота ни и са в основата на много наши решения, на изборите, които правим. До голяма степен те ни определят като личности, те очертават рамките и измеренията на света ни.

 

За децата - които са коренни обитатели на света на фантазията и въображението, тези битки са още по-трудни. Детските страхове имат ужасяващи лица, зъби и нокти, те са реалистични и в същото време - не познаващи ограниченията на реалността. Чудовища, които се крият в тъмното и могат да те погълнат. Зверове, които изпълзяват изпод леглото ти. Страшилища, които протягат нокти към лицето ти.

 

Страховете ни порастват и се променят заедно с нас. Като родители търпеливо обясняваме на децата си невъзможността на повечето им страхове. Примирено оставяме отворени врати, светещи лампи, разсеяно поглеждаме под леглата....



Обаче представете си, че... Ето оттук вероятно е тръгнал испанецът Ignacio Rodó, за да създаде едноминутното си филмче "Tuck me in". Страхът на едно дете. Кошмарът на един родител. Настръхнали косъмчета на врата ви. Брилянтно!