Two Men е един от първите късометражни филми, които съм гледал изобщо и винаги е имал специално място в съзнанието ми, заради необичайната идея, която има и перфектната й реализация. Защо необичайна? Ами, защото филмът не се гради от история, а от анализ и наблюдение. Имаме един герой, който е пасивен, наблюдава и мисли. Имаме втори герой (и трети със същата роля), който е активен, тича, провокира наблюдателя, но реално не прави нищо повече от това. Той просто тича. Вътрешния монолог, който обаче последва от това е невероятен.

 

Защо?! О ако не е с маратонки, шорти, слушалки и умерено темпо, тичащия човек в градска обстановка е необичайно явление, а причините могат да бъдат много. Може да го преследват, може да е престъпник, може той да гони някого, може да умира, може да е чул, че жена му изневерява, може да умира от глад, може да му се сере, може да изпуска нещо важно... Целия този мисловен процес, който протича у почти всеки, когато види тичащ човек, е изведен умело в Two Men и оставя много идеи за размисъл, като например предубедеността, действието без 100% сигурност, че е правилно, както и намеса в казуси, по които не сте страна. Нямам какво повече да кажа, освен think… and run. Полезно е.