Тянита Ганчева за най-новия си филм
Тянита Ганчева за най-новия си филм
Тянита Ганчева е режисьор/продуцент от София. Тя има бакалавърска степен по филмово изкуство от Колежа по изкуствата в Плимут и магистърска степен по филмово изкуство в Лондонското филмово училище. Тянита винаги се е вълнувала от поставянето на творчески предизвикателства към себе си и обича да разказва кинематографично по-сложни истории. Основните ѝ интереси са как хората се справят с проблемите си в обществото, от което са част, и как се справят с вътрешните си конфликти.
автор Иван ВраминС Тянита си говорим за нейния дипломен филм Vox Populi, за театъра и действителността, за отношенията между малкия и големия град.
Прожекция и среща с автора за дискусия ще се състои на 28 януари от 19:30ч в Cine Grand
Филмът изглежда вдъхновен от действителна история, така ли е?
Радвам се, че филмът Ви прилича на нещо, което действително се е случило. Това означава, че персонажите са достоверни, а обстоятелствата – разбираеми и достатъчно емоционално заразителни. Но историята е измислена. Аз разказах на Светослав Овчаров какъв филм искам да направя, с какъв кръг от персонажи и с какъв патос. Той го написа.
И да кажа: във филма няма пострадали животни. Прасето Спаска, което снимахме като пет килограмово животинче, доживя до дълбоки свински старини.
Заглавието е очевидна препратка към прословутата фраза Vox populi, vox dei. Дали действително гласът на народа е абсолютният съдник?
През вековете много се спекулира с тази фраза. Думата „популист“ не е възникнала на празно пространство и не напразно се е превърнала в синоним на злоупотреба с „народния глас“. Не са малко и тия, които отричат фразата и твърдят, че зад нея стои неуправляваният глас на тълпата. Нали именно тълпата поиска да бъде разпънат Христос… В България тази фраза се е превърнала в поговорката „Глас народен – глас Божи“. Но пък тази поговорка върви в двойка с друга: „Бог високо – Цар далеко!“. Тъй че Бог може да рече всичко, Царят може да заповяда каквото си ще, но те са нейде там, високо и далеко.
Пък някои твърдят, че България била малка страна. Малка е, но си е наша.
Как виждате Вашия филм в контекста на това, което се случва в България в момента?
Във филма властта се опитва да избие прасетата в едно село, обявила е, че има чума по животните. Хората, обаче се опитват да заобиколят заповедта за избиване на прасетата.
Дори представителите на властта са убедени, че зад тази заповед стоят нечии икономически интереси. Това, струва ми се, е част от съвременния начин на живот в нашата страна – едните се правят, че управляват, другите се правят, че ги слушат. Животът си върви въпреки всичко.
Какво откриваме в сблъсъка между театъра и действителността?
Героинята в нашия филм е актриса в провинциален театър. Тя е принудена да съществува между поезията на театъра и панелната проза на живота си извън него. Тя може и да е посредствена актриса в театъра, но е изключителна в живота. В театъра тя е в миманса, но в живота е в главната роля. Тя е и драматургът, и режисьорът, и главното действащо лице.
Всичко това трудно се играе, на когато във филма ти участва Светлана Янчева, гениалността сама се нагнездва в кадър.
Защо избрахте късометражната форма и какви са предимствата на късото кино?
Не съм избирала късометражната форма, тя ме избра. „Вокс попули“ е дипломна работа от филмовото училище в Лондон. Такъв е форматът, с който там хората завършват. Дори и след този филм не се чувствам готова за работа върху пълнометражен филм. В изкуството, струва ми се, трябва да се говори само тогава, когото имаш какво да кажеш.
Дали връзката между големия град и по-малките населени места може да се възстанови?
В сферата на шегата ще кажа, че и днес в града има хора, които смятат, че найофициалното облекло е анцуг, а на село стават все повече жените с импланти. Ето Ви пример за смесване на две култури!
Извън шегата: Тази връзка е жива. Само трябва да имаш сетива да я усетиш. Хората се влюбват, мразят и умират по един и същи начин. Просто в малките населени места си лишен от анонимността на големия град. В изкуството това е нещо като наблюдение на експеримент под микроскоп.
Цени ли се изкуството в малкия град с оглед на ежедневните предизвикателства?
Бройката на хората, които се интересуват от изкуство в Лондон е повече от тия в Ловеч.
Процентно, обаче броят на хората, които имат отношение към изкуството е един същ. Живяла съм дълго в Лондон, но съм израснала в Ловеч. Дори умът ми да е принадлежал по някое време на Лондон, сърцето ми винаги е било в Ловеч. Филми се правят със сърцето. Най-голямото предизвикателство не е в това къде живееш, а що за човек си.
Може ли изкуството да обедини хората, ако политиката се проваля?
Политиката и изкуството си приличат, защото и двете области са рискови. И в двете области на първо време печелят неискрените, повърхностните и нагаждачите. И в двете области, обаче остават ония, които са работили на живот и смърт.
С кои три филма бихте се описала?
„Седемте самураи“ на Акира Куросава (заради защитата на предварително обречена кауза) , „Хана и нейните сестри“ на Уди Алън (заради емоционалния избор на персонажите), „Разум и чувства“ от Анг Лий (заради надеждата в щастливия край).
