Вакуум е не съвсем нова продукция, от времето когато софийските трамваи бяха на средна възраст 40 години, но ако не мислим за това, не можем да определим откога е. Вакуум се разхожда и днес по улиците на българските градове, и независимо, че трамваите са нови, хората в тях са с все същите погледи.

Погледи у които можем да прочетем много. Вакуум изглежда като опит да направи точно това – да надникне в душата на един от тези герои и да го провокира. На границата между киното и есето, Вакуум не ни дава наготово последователна история, а се опитва да ни покаже много специфичен и конкретен пласт на действителността.

Черно бялата стилистика е деликатен творчески избор, който ако не се прецени кога и за какво да се прилага, може да провали иначе успешни филми. Това е така, защото този избор е сам по себе си особена претенция. В конкретния случай с Вакуум, черно бялото изглежда оправдано, защото допускам, че целта не е да видим света сив, а да наблюдаваме посивяването на душата. Задавайки въпрос след въпрос, историята върви точно по линията, отделяща разказвача (гласа зад кадър) от героите, които той създава.

 

Съществен детайл е, че всички въпроси се задават във второ лице, което е необичайно. В първия момент Вакуум създава впечатлението, че слушаме една изповед в главата на героя, но в разгръщането си, разказвача също е герой и то различен от „героя“.

Нещо повече, след финалните надписи, прочитаме „To all our mothers…” (До нашите майки…). Така филмът умело ни въвлича и нас в тази история. И ние зрителите сме герои. Въпросите се отнасят към всички, а липсата на отговори оставя полето свободно за нашите собствени усещания.