Представете си, че работният ви ден се състои от това да седнете пред компютър, да залепите две вендузи на слепоочията си и 8 часа да сънувате кошмари. В един момент всичко рязко приключва, махате вендузите, не помните нищо и си отивате. Усетили сте го като един миг. Такава е реалността във късометражния филм „Ви“ на Деян Цвятков. Изпълнена в естетиката на ретро футуризма, лентата разказва за революционния софтуер Ви, кръстен на създателя си Виктор (Йордан Ръсин). Неговата програма възпроизвежда в служителите на една компания кошмарни сънища, и използва техните емоции, за да генерира непозната до този момент изчислителна мощност. Те биват вързани към устройства, които засичат тяхната мозъчна активност, трансформират я и така захранват централната система, която както се твърди от безскрупулния представител на компанията Тони (Иво Аръков), притежава производствен капацитет без аналог. Докато един ден, в поредния кошмар, администраторът на съновната реалност Виктор не среща случайно Лора (Костадинка Аратлъкова).



Такъв накратко е сюжетът на филма. Възникват много въпроси за света, в който живеят персонажите и подобни събития са възможни. Една вселена, в която хората допускат технологията на опасна близост до най-интимните и съкровени помещения на вътрешния си свят. Аналогията с нашето съвремие, в което самообучаващите се алгоритми на изкуствения интелект завладяват с невиждана скорост, както интернет, така и всяка сфера на човешките дейности е неизбежна. Ние сме се превърнали до голяма степен във виртуални същества, такива които живеят на границата между физическия свят и халюцинаторните измерения на изкуствено генерираната реалност. Homo Virtualis. Но колко надалече искаме да стигнем в дигитализирането на човешката душа? Безспорни са ползите от имплементирането на „умни“ системи в науката, работния процес, в ежедневието и дори в изкуството, но допускането му в нашите сънища и мечти изглежда обезпокоително. Ами ако един ден се събудим и не можем да направим разликата?



Виктор е демиурга в сънищата, провокирани от неговия софтуер. Той може да го прекроява и преправя, както пожелае. Но както в действителността, така и във виртуалната реалност човешкото съзнание няма пълен контрол върху последствията на случващото се. Виктор се влюбва по време на кошмар. Както отдавна е казано, дори боговете се боят от въздействията на любовта. Привличане, което го изкарва от морфиновата дрямка на неговото творение, разтриса го и го тегли към действителността. Човешките емоции и чувства се превръщат в антипод на виртуалното съществуване, защото само образът не е достатъчен. Защото в неговата памет не се пораждат спомени, а само неясни усещания. Какво е една любов ако не можеш дори да докоснеш любимия, докато същевременно всекидневно го измъчваш с зловещи видения? Чувствата на Виктор го поставят на тясно. Той трябва да направи своя избор. Или Ви, или Лора? Или образът, или целокупното преживяване на телесността и светът, такъв какъвто е.



Кибер дистопиите не са чужди на киното. Любопитен обаче е образът на бъдещето, който е представен през очите на миналото. Машините притежават визията и хардуера на старите компютри IBM, софтуерът има интерфейс, напомнящ ретро програмни езици като MS-DOS и въпреки това технологията е направила пробив, който не е възможен дори при сегашните квантови компютри, интелигентни системи и VR джаджи. Освен носталгия към естетиката от зората на компютрите, това е и илюстрация на идеята, че технологичните открития винаги са били и ще бъдат използвани двояко. Те са едновременно съзидателни и разрушителни сили, облекчаващи, но и заплашителни, те са неутрални. Могат да вземат всяка страна, а всичко останало е в ръцете на човека, който ги контролира. Но какво ще се случи ако технологията започне да контролира нас? „Ви“ не отива толкова далеч, но подобен развой на събитията хич не изглежда невъзможен в реалността на филма. Зависимостта от машините, компютрите, интернет, всичко това е вече форма на упражняван върху хората контрол. Поне за момента всичко е в ръцете на човека.     



Във визуално отношение „Ви“ е изпипан и изпълнен със смели ефекти. Картината се разгръща сред цигарен дим и светещи диоди, в студени и мрачни тонове, отразяващи вътрешния мрак и бездушието на света, в който се развива действието. Сценографията на Йохана Траянова предлага на сетивата ни машини, контролни панели и компютри, които ни пренасят в ретро дигиталната естетика. Ретро бъдеще. Комбинацията е завладяваща и заплашителна. Неслучайно, през 2021 година филмът на Деян Цвятков печели наградата за най-добър късометражен филм на международния Berlin Sci-Fi Filmfest.