След прожекцията в Studio 5 режисьорът Тома Вашаров каза няколко думи на публиката и отговори на въпросите й. За всеки автор е винаги трудно да разказва за идеята на своята творба. Не е и необходимо. В случая обаче имаше пропуснати думи от режисьора. “Искаше ми се да направя нещо за онези мацки, които спят с богати възрастни мъже …”

 

Знаем за тях. Виждали сме ги и сме се влюбвали. Те са неизменните обитатели на  нощния град, меланхолните сутрини и, уви, на нашите сънища. Казват ти, че обичат шоколад и се фръцват, дори когато умираш. Велики са в лекото си постоянство. Обичаме ги. Материалният им блян се събира най-сполучливо във въпроса: “Къде си паркирал?”. Свикнали са на много неща, но се намира поле или покрив да ги изненадаш. Всъщност, гримът и животът им се побират между две реплики, все в духа на:

 

“Искаш ли да отидем на вилата малко?”

 

Но се случва да си намерят майстора. Някой супергерой от предградията. Наивен и добродушен пич-нинджа от Люлин или Горубляне, няма значение. Дете в маршрутка. Поет без стихосбирка. Християнин без изповед. Влюбен без любов. Няма значение наистина … Такъв, на когото нищо не могат да направят, защото е безсмъртен. Някакъв неуязвим Брус Уилис, който изглежда нелепо и има смешна прическа. На мацките тия пичове са им интересни, защото са нещо ново и екзотично, тотално извън матрицата на кайените, вилите и просторните спални. Но нищо няма да се получи. Когато тя го щипе и гори, за да провери суперсилите му, той се чувства неизказано щастлив. Това е единственият им физически контакт. За нея болката е любопитство, за него е любов.

 

“Аз мога да направя всичко за теб!”

 

В работата по сценария, на Тома Вашаров е помагал писателят Радослав Парушев. Вероятно още на текст, духът на нощния град е уловен от градските момчета. Защото на кино се е получил много добре. Среднощните смълчани улици, полуосветените витрини, сребърните трамвайни релси, които хвърлят отблясъци в тъмното, олющените кооперации на древните столичани, вътре – характерните асансьори Schindler … Автентична София присъства. Освен всичко, силна сцена на култово място – чешмите край минералната баня – което плаче през чучурите за по-широко експлоатирана филмова локация. Напрежението и опасността нарастват през детайл с течащата вода в стъклената туба. Отбелязваме епизодичната роля на емблематичната дама от касата в Дома на Киното – Янка Митова.

 

Сутрешният покрив е висок и като визуална интерпретация. Тук са изсветляващите неони, оранжевите покриви и отлитащите птици на града. Също, несигурните парапети, на които се опират уморените тела и мечтите за полет. Вечните златни кубета на "Невски". Дори сутрешният хладен въздух е видим.

 

Безупречен монтаж (акцент: връхлитащото осъзнаване, на тротоара пред входа, какво точно се е случило преди малко). Още, хумор, който е адекватен на образите и не се натрапва. Музика, която допринася.

 

След прожекцията в рамките на LIVE, Тома Вашаров каза още, че 5 години по-късно, след като е гледал собствения си филм за първи път от доста време, му се струва, че отношенията между двамата герои са само зададени и в известна степен повърхностни, без дълбочина. “Някакси мина и замина за има-няма 20 минути. Запознаха се, той тръгна да я изпраща и край. Днес бих засилил персонажите и конфликта помежду им.”

 

Впрочем, страхотен Пламен Димитров и красива Уляна Чан.

 

Заради преживяното жената чупи шаблона и преброжда града. Роклята й обира калните вади и прахта по улицата. Тази сутрин тя наистина се събужда. А незнайният войн се прибира в своето далечно царство …

 

Кукувицата закука,

Значи пролет идва тука.

Птици в ранна утрин пеят,

а усмивките ни греят.

 

Виж, дървета се обличат!

Пак тревичките надничат!

Теменужка срамежлива

сухите листа пробива.