Темата за войната, която изглежда стара поне колкото човечеството, свежда света до неговата безалтернативна и крайна дуалност. Приятели или врагове, победа или загуба, живот или смърт. Пъстрата палитра на мирозданието се угнетява до черно-бялата безкомпромисност на фронта. Ако помислим с кой друг цвят би била запълнена тази мрачна палитра, то това несъмнено ще е тъмно червеното, оставено на бойното поле от пролятата кръв. War Machine не посяга към третия елемент. В страховитата вселена на филма няма място за него понеже човечеството е поело еднопосочния път към тоталната дехуманизация. И тук не става въпрос само за нравствено и духовно падение, а дори отвъд, за пълно заличаване и оскверняване на човешкото тяло. Механизирането му с една единствена цел – създаването на машина за убиване. Подобен сценарий е повече от притесняващ, тъй като намира своите основания в нашата природа. Обръщайки поглед назад към  историята на човечеството, не е трудно да се забележи, че всяка империя, всеки режим, обществен строй или съюз има тенденцията да завършва с невъобразими изстъпления и жестоко насилие. Като че ли периодите на мир и разбирателство неизбежно водят до последващи войни. Сякаш подобно на всеки друг аспект от човешката екзистенция, то и мирът не може да се превърне в константа и да удовлетвори нашите желания и търсения. Като че ли цикълът война-мир е без начало и без край. А в такъв случай, какво друго бихме могли да направим освен да превърнем себе си в киборги, пригодени и създадени именно за унищожителните условия на масови конфликти. Такава поне е ситуацията във късометражния филм на Ива Диманова, която за съжаление не можем да отречем, притежава своята горчива доза реализъм.



Всичко това е внушено с опростената до краен предел анимация, боравеща с рязък контраст и повтаряеми кадри, звуци и елементи. Войната обезличава, както в действителността, така и на екрана. Войниците, оръжията, танковете, самолетите, всичко е едно и също, отново и отново. Индивидуалността е заличена, защото е ненужна. Има само едно вездесъщо правило, което властва над воюващите – убий или биваш убит. И ако на войните в миналото може да се гледа през призмата на някаква, макар и варварска, романтика, то тези на бъдещето с пълно право смразят кръвта. Въпреки че War Machine използва доста от установените модели за представяне на кошмарите на войната – цигарите в окопа, безличните маршируващи редици, бомбандиращите самолети, озвучаването, имитиращо сърдечен ритъм, последният кадър, напомнящ на Терминатор – то в крайна сметка филмът успява да вдъхне на зрителя неистовите опустошения, които вещае подобно развитие на нещата. В това отношение същият този последен кадър е безкомпромисен. Ако до този момент войските са марширували на бял фон, даряващ капчица утеха, то филмът завършва с техния вече тотално не-човешки образ на черен фон. Цялата надежда изглежда е изгубена.