Ами… единствено можем да гледаме и да се учим, защото това тук е шедьовър! По принцип е редно да похвалим един филм и след това да отбележим какво не ни е харесало, но тук просто няма нещо, което да дразни, да не достига - да компрометира цялото. А идеята (ах, идеята!) - тя прави филма наистина отличителен и печели наградата за най-добър филм на Филмов Фестивал Такома, където по принцип се търсят филми с невиждани преди сюжети.

Мат Голденбърг и Майкъл Славенс стоят зад сценария, но въпросът е - на кого му е хрумнало за тази група музиканти??? Защото едва ли сте прочели, но тази “банда” всъщност съществува и се нарича именно The What Cheer? Brigade. Филмът, иначе, е за гласчетата в ума ни: когато съжаляваме за нещо и искаме да се извиним,; когато трябва да кажем на някого, за чувствата си,; когато сме тъжни, но не намираме за удачно да си признаем. Най-вероятно авторите са се вдъхновили от същата случка като във филма - загуба на близък човек. Хората обикновенно се държат уравновесено след погребението - поне когато са сред хора, но останат ли сами - мисли и спомени вилнеят в ума им като гръмотевична буря (или като 18-членен оркестър:)).

Както споменах по-горе, няма какво да хванем за критика. Няма дори един операторски гаф! Въпреки че, тези включени лампи в перфектно осветената от Слънцето стая… и то в дом на евреи… не знам, леко нелепо. Също така тези от вас, които се впечатляват повече от специални ефекти, най-вероятно няма да харесат сцената на онзи свят и ще я нарекат евтина. Според мен обаче всичко (ОК, освен включените лампи в началото) си е наред и фикма е страхотен. Най-много ме радва актьора в цялата работа -

Това е актьор от най-висша класа, печелил най-различини награди за ролите си в филми, сериали и театрални постановки. Любимата ми сцена е на края - когато Стан поглежда последния от бандата - сузафонистът и му се усмихва, и ние си мислим: “О, сега и той ще изчезне!” - Да ама не. Едно гласче винаги ще съществува там някъде, в ума ни.