Младостта е безмилостна, неутолима жажда за преживявания, за смисъл, за нови и нови земи и усещания. Кръговрат на задоволяване и незадоволеност, който няма нито край, нито начало. Няма ясни правила какво да бъде избрано, какво да бъде оставено, къде да отидем или къде да се спрем. Отговори, които всеки болезнено много е дирил, но единствено личният опит е способен да даде. Залогът е непосилен. Ако си взел грешния път, няма връщане назад, а всяко пристигане буди въпроси – дали пък най-доброто от мен не се крие ето там зад другия ъгъл, дали не трябва да продължа още малко, дали да не затворя вратата на тази любов и да отворя още купища такива, докато не стигна до единствената и неповторима, липсваща от мен частица, онази която ще ме завърши, ще ме превърне в цялостна личност? Ами ако именно нея оставих завинаги някъде там по пътя? Докога ще пътувам? Докога ще търся себе си?

 

Подобни теми се завъртат в абстрактния и сюрреалистичен сюжет на филма „Следи от хора“ на режисьора Мирослав Трифонов.  Млад мъж (Павел Сапунджиев) се е отправил на пътешествие в търсене на личната истина. Пътят го отвежда до края на света, до онова място, където няма никого и нищо, където изборите са се изчерпали, тъй като е стигнал твърде далеч. Там го очакват единствено призрачните персонажи на собствената му психика, а сред тях най-отчетлив е лодкарят (Ивайло Христов), който ще го преведе във вътрешния свят, където може би ще получи някои от търсените отговори, но дали те ще му допаднат?

 

Филмът на режисьора Мирослав Трифонов се развива под формата на съновидение, на трескава интроспекция, в която персонажът на Павел Сапунджиев е изправен пред изборите и произтичащите от тях загуби, пред безапелационните несъзнавани съдържания на своята душа. Съдържания, които изплуват на повърхността в облеклото на неоспорима лична истина. Именно в това се крие терапевтичният, но и драматичният ефект на съновидението. То разкрива пред вътрешния взор онова, което усърдно сме криели от себе си, от което вече не можем да се измъкнем, което ще ни буди всяка вечер, докато не предприемем съответно действие, макар че може и да е късно. Любопитно е твърдението на лодкаря в началото на филма, в което казва: „онези, които се отказаха рано, живяха смислен живот.“ От една страна диренето на истината и смисъла са необходима предпоставка, за да може един човек да осмисли себе си и света около себе си, да вникне в мистерията на живота и да извлече възможно най-много от него. От друга обаче, прекаленото задълбочаване, безкрайното блуждаене по неизбродимите пътища на битието, биха го отвели до задънена улица. Винаги ще има още нещо, винаги ще има още една любов, още една перспектива, още един път. Този екзистенциален парадокс остава без конкретен отговор, а ако има такъв то това е мярата, но мяра, за която никой не може да отсъди с точност. Ако не задаваш достатъчно въпроси, може да се озовеш в ситуацията на блажено невежество, ако задаваш прекалено много – на страдалчески нихилизъм, а някъде там по средата би трябвало да има среден път. Дали?

 

Във филма се прокрадва важен за разбирането му мотив, а именно образът на гарата. Тя е мястото, от което обикновено отпътуваме и на което пристигаме. Тя е граничен топос, който не е нито тук, нито там, който свързва два града, но и два различни свята – на нашето минало и на нашето бъдеще, пътят, който сме изминали и пътят, който ще изминем. Ако останем прекалено дълго на гарата, ако позволим тя да се превърне в нашето настояще, никога няма да изживеем пълноценно миговете тук и сега, а ще се разкъсаме между разписанието за пристигащи и заминаващи. Някой би казал, че удоволствието в пътуването, а оттук и в живота, е в самото пътуване и живеене. Бих се съгласил. И все пак, защо тогава персонажът от филма се буди посред нощ от поредния си кошмар. Най-вероятно би се чувствал по-добре ако пътят беше споделен, а може би е несподелим? Подобни философизми предизвиква лентата „Следи от хора“.



Не бива да подминаваме панорамните кадри от северното Черноморие, заснети от Христо Папазов и Мирослав Трифонов. Безкрайното море, отвесните скали, изоставената къща, някогашната гара, ветрогенераторите – пейзаж, който действително изглежда като от края на света. Макар и да съм пристрастен към подобни абстрактни арт-хаус сюжети, не мога да не отбележа, че имаше две неща, който не ми дадоха мира до края на филма и някак ми развалиха вкуса от преживяването. Това са диалозите и актьорската игра. И двете прекалено театрални, преекспонирани, някак пресилени, което ги кара да изглеждат претенциозно, макар и да съм сигурен, че в същината си това не са претенциозни мисли. Но кой говори така, кой жестикулира така? Никъде не се споменава персонажите от филма да са театрали, а може би това е така защото всичко се случва в един сън? Въпрос, на който, както разбирате, няма как да знам отговора. Но нека не взимаме моето мнение прекалено сериозно. Филмът има впечатляващ списък от международни награди и селекции.