Може би отговор на този въпрос можем да открием в дипломния филм на Мартин Скорсезе, създаден, когато той е съвсем млад. What’s a Nice Girl Like You Doing in a Place Like This? е десетминутен, черно-бял късометражен филм – жив, изобретателен, палав и малко абсурден.

Още в началото се срещаме с Хари – млад писател, който търси себе си и своята реализация чрез темите и нещата, които го вълнуват. Началото на филма напомня естетиката на Новата вълна, но постепенно започва да звучи по някакъв странен начин и като Уди Алън. И тогава идва въпросът: какво щеше да бъде, ако Мартин Скорсезе беше Уди Алън?

Защото този ранен Скорсезе е обсебен от отношенията между аза и света, между човека и собствените му илюзии. Хари има в дома си една фотография – човек в лодка, образ, който постепенно се превръща в неговата мания. Той търси отговори за себе си и за бъдещето си в тази снимка, но отговори няма. Не може да спи, не може да пише, не може да се освободи от образа.

След едно вечерно парти той среща бъдещата си съпруга. Животът сякаш намира друга посока, но и тя е творец – рисува цветя, дървета, птички, вода, още вода. И накрая Хари открива своята окончателна форма на спасение: заживява в една фотография с море. Тоест в илюзията.

Тук филмът става особено интересен. Илюзията е игра на въображението, но ако не я прекъснем навреме, можем да заживеем в нечия картина. Хари е нещо като Алиса – само че вместо да преминава през огледалото, той потъва в собствената си представа за света. За да избяга от реалността и от нейната материалност, той създава друга повърхност – тази на въображението.

И всичко това е разказано с невероятна живост, с чувство за хумор, с изобретателност, която вероятно е родена и от ограничения бюджет. Един много закачлив, на моменти почти сюрреалистичен поглед към твореца, креативния процес и илюзиите, в които всеки автор неизбежно битува.

А може би най-интересното е, че още тук виждаме качествата на бъдещата силна творческа биография – любопитството към човека, склонността към експеримент, чувството за абсурд, играта между реалност и илюзия и най-вече свободата да търсиш своя език.

Затова е толкова хубаво да познаваш началата на големите режисьори. Да знаеш откъде са тръгнали, преди да се превърнат в имената, които днес разпознаваме. Понякога именно в тези ранни, несъвършени и игриви опити се вижда най-ясно многоликостта на творческия процес.